Оригинално заглавие: Seasons of War (Skulduggery Pleasant, #13), 2020.

Преводач: Цветана Генчева

Корица: Георги Мерамджиев, мека.

Година на изданието: февруари 2021 г.

Страници: 616

Рейтинг :

Време за четене: 5 минути

Ozone.bg
Ozone.bg

  Дерек Ланди се проявява като добър следовник на неуморния Брандън Сандерсън – но за разлика от него канализира писането си почти само в една посока, тази за детектива скелет Скълдъгъри Плезънт и неговата също така добра следовница Валкирия Каин. Която малко по малко му отне водещата роля и само големите букви по корицата още ни спомнят кой беше важният в първите книги преди толкова много години.

 52331179._SX318_SY475_  Поредната тухличка, „Сезони на войната“, идва да затвори втората арка (или не, вече излезе и следващата: „Dead or Alive“), която беше начената след нарочената за край на поредицата „Смъртта на светлината“. В началото бях наистина щастлив, че това не се оказа вярно, и макар „Възкръсване“ и „Полунощ“ да ми се сториха хаотични, все пак поведоха действието в някаква посока, продължена и в „Бедлам“, за да може основната заплаха – нахлуването от паралелната земя на магьосническата армия на Меволент – да се случи най-сетне. Нещо като реминисценсия как отдавна назад ни бяха обещани Безликите и ги получихме. Но онова беше сякаш друга поредица.

  52972131._SY475_ Голяма част от книгата е заета с досадно скиторене из паралелната земя, където Меволент събира армията си за нахлуване в нашата, докато там още по-голямо зло опустошава това, което всемогъщите магьосници не са успяли (не е толкова много). Така и не разбрах как нашите герои, които винаги се уреждат с някакъв транспорт, този път се оказаха в положение да трамбоват един същи анабазис към Будейовице („Да маршируваш все напред, ето това се нарича анабазис. Да се промъкваш през непознати местности. Да бъдеш обкръжен от врагове, които дебнат първия удобен случай да ти извият врата.“ – вижте в гугъл, ако препратката ви е непозната, и се запознайте, струва си). Единственото, което се случи, бе че тоя-оня от екипа умря бързо или болезнено бавно и Валкирия мина през ускорена психотерапия от Скълдъгъри и Танит, за да се справи с демоните в главата си. Хубаво, това все някога трябваше да се случи, ама безсрамното напасване към сроковете за инвазията на действието направо ме вбесиха. А какво последва после… защо, бе 🙁 Защо. Оф. Чак в края имаше едно интересно сюжетно решение, свързано с антагонисти, които обикновено просто биват побеждавани, но не бе достатъчно, поне за мен. Защо не съм на 16 пак, хич нямаше да диря кусури, знам.

  За мое съжаление Ланди вкарва твърде много политкоректни клишета, които са просто неоправдани сюжетно – хубаво, приемаме, че Валкирия реши да остави мъжете и е в страстна любовна връзка с жена, а сега и единият от братята Даркли (няма да ви кажа кой пък) се залюбва с джендърфлуиден транспортър, когото наричат ту „той“, ту „тя“ през ред, натрапчиво и досадничко. Беше забавно да се изобрази Доналд Тръмп по пародиен начин, тук също има леки включвания от него, но за следващите са оставени изборите, които (навярно) ще загуби. А връщането на Даркесата и идиотските неща, които се случват около нея, дори няма да ги коментирам, то бива феминистична пропагадна, но това вече си е откачалщина. А още повече тия месеци лутане из пустошта, за да има време Валкирия да получи така нужната ѝ психотерапия, удължават книгата излишно, също както лутането на Оумън в чудене за какво да го използват, че да има смисъл от съществуването му като герой.

   И макар Ланди да си остава майстор на диалозите, ще се повторя, както се повтаря пак и пак той – чели сме ги тия шегички вече, сър. Нещо ново, моля – например историята на Скълдъгъри преди да стане скелет би било много добро начало. Ама много добро начало.