Да препрочиташ любими книги от младостта си е удоволствие, особено като си имал такава страст към фантастиката като мен – например връщането ми към „Градът и звездите“ и „Песните на далечната Земя“ на Артър Кларк, „Контакт“ на Карл Сейгън, „Роботите“ на Айзък Азимов, „Пикник край пътя“ на братя Стругацки, „Война на световете“ на Хърбърт Уелс (че и чудесното ѝ продължение от Стивън Бакстър – „Изтреблението“), както и, разбира се, „Юрски парк“ на Майкъл Крайтън, чиято „Сфера“ бе преиздадена наскоро, което си е винаги добър повод да се потопиш в някогашното усещане.
Историята е позната на всичи – най-малкото заради филма по книгата. На дъното на Тихия океан е открит огромен обект, който скоро е идентифициран като космически кораб, който очевидно е там от векове. Военните отцепват района и активират специален протокол, създаден точно за такива случаи – няма как да знаят, че създателят на протокола, Норман Джонсън, просто е имал нужда от пари и затова се е захванал с идиотската задача да предвиди какво ще е нужно да се направи при контакт с извънземен разум. Само дето този контакт е вече реалност и той е част от група, която трябва да слезе на дъното, да поживее в свръхтехнологична подводна станция и да разкрие колкото е възможно повече за кораба. Екипът е от блестящи специалисти в различни области, но това, което ги очаква, ще изиска от тях много повече от професионална експертиза.
Особено когато на повърхността се разразява ураган и екипът се оказва отрязан от всички. Вече са открили част от тайните на кораба и им предстои да се сблъскат отблизо с друга част от тях – а да разбереш чуждия разум е не по-малко предизвикателно от това да разбереш своя. Защото долу хората трябва да се изправят и срещу своите собствени страхове, ако искат да оцелеят.
„Сфера“ е блестяща прогностична фантастика от неподражаемия Крайтън. Както всяка добра творба в този жанр, тя изследва най-потайните кътчета на човешкото съзнание и ни изправя пред кривите огледала на собственото ни съзнание. От книги като тези фантастиката пое към още по-страховити далечини – като „Битие“ на Дейвид Брин, „Слепоглед“ на Питър Уотс и „Посланическото градче“ на Чайна Миевал, но за мен очарованието на книгите на Хайнлайн, Дан Симънс, Сейгън, Крайтън и др. ще си остане вечно.
