Чаровна книга, пленяваща с пълната си откровеност. Още в началото Бил Брайсън обяснява простичко защо тази биография на Шекспир е толкова тънка на фона на солидните томове от друг автори – защото просто знаем за живота на великия бард точно толкова и нищо повече – без спекулации, без шашмотевни теории, без откровени измишльотини за запълване на белите петна. И точно тези страници са доказателството колко сложно нещо е историята и колко е трудно да бъде реконструирана – щом от човек, живял преди едва няколко века и доста известен за времето си, са останали толкова малко сигурни данни, какво остава за по-прежни времена, в които митотворчеството се смесва необратимо с историческите факти?
С какво по-напред да започна? Да речем, че образът на Шекспир, който всички познаваме, може и да не е негов – реално имаме само три негови изображения – две неособено добри и едно, което е убедително, но може и да не е той. От друга страна, и в името му няма сигурност – в правописа в ония времена е царяла анархия, точно както в интернет в наши дни. Самият Шекспир се е подписвал по различен начин – като Willm Shakspr, William Shakespre, Wm Shakspre, William Shakspere, Willm Skakspere, William Shakspeare – тоест нито едно не е това, което използваме днес, но нейсе 🙂
Но Шекспир е отражение на времето си и Брайсън обръща много внимание на средата, в която той живее и твори. Бих искал всички розови мечтатели, които отричат всичко, което е постигнала науката и медицината и невежо зоват към унищожението им и връщането към прежните, уж по-добри времена, да прочетат тези страници. Авторът добре описва английската реалност към края на XVI и началото на XVII век. В годината, в която е роден Шекспир, от чума измрели около две трети от децата, а в обикновени години от разни болести измирали „само“ около 16%. Медицината по онова време разчитала много на молитви и пускането на кръв, което не било много полезно, а както пише Брайсън, „рядко едно дете било виждало всичките си баби и дядовци“. В Лондон средната продължителност на живота не надвишавала 35 години, а в бедните райони – 25. Тютюнът бил използван като лекарство за всякакви болести, включително венерически, мигрена, лош дъх, като защита от чума, а децата били дори задължавани да го използват. И последен щрих – грамотността е била отчайваща – според една оценка поне 70% и 90% от жените не са можели да напишат името си. Горе-долу като положението в средностатистическа ромска община в България, де.
Всъщност не знаем и точната дата на раждането на Шекспир, дори и да е прието, че е 23 април, според което се центрира и международният ден на книгата. Дори само ще спомена, че и с календарите нещата са малко неясни, та май всъщност датата е 3 май, но да не задълбаваме, Брайсън е описал всички неясноти с много хумор.
Самата биография на барда е проследена в детайли, като авторът обяснява и откъде знаем всяко нещо, въвеждайки в редица чудни истории на изследователи и техните открития, наподобяващи игли в купи сено. Направи ми силно впечатление факта, че Шекспир е бил истински творец на нови думи, от които поне 800 се използват до наши дни. Само в „Хамлет“ той е използвал около 600 нови думи за тогавашните англичани, които е било изумително и само можем да гадаем реакциите на публиката. Това е било време, когато английският език не е бил особено на почит сред образованите (наскоро попаднах на мисълта на Волтер, че „Шекспир е варварин, който ще остане в забвение, понеже пише на език, който се говори, при това лошо, от само четири и половина милиона души.“), а в една библиотека в Оксфорд от около 6000 книги само 36 били на английски език…
Да не пропусна и последната глава, в която аргументирано конспиративните теории са елегантно погромени. Шекспир е писал творбите на Шекспир, точка.
Препоръчвам много искрено тази книга и ще прочета и другите на Брайсън, определено великолепен автор с чудесен стил и добросъвестност при използване на фактите и историята.
Още ревюта на книгата има при Дах Ламот и в „Луд на шарено се радва“.
–
И като сме на тема Шекспир, не мога да не спомена новоизлязлата книга в изключителния нов превод на проф. Александър Шурбанов. На снимката, част от кампанията „Чета, следователно съществувам“, е режисьорът Явор Гърдев, чиято постановка „Хамлет“ в новия превод жъне възторзи в Народния театър в момента.
От същия автор
От същите жанрове
