“Шантарам” – животът, какъвто е, какъвто трябва да бъде, какъвто не може да се измисли

   Понякога си мисля, че Индия е най-мащабната измислица на света. Споделената невъзможност на тази страна от гледна точка на нашето мислене, на западната цивилизация – постигнала много с индивидуализъм, загубила много от споделената общност. Стихийната лудост на Индия, пъстротата, естествеността… истинскостта, голяма работа, че няма такава дума. Индия Невъобразимата. И май Индия Неизмислимата. Такова чудо просто трябва да съществува, защото не може да бъде измислено чак толкова невероятно. Трябва да ида там…

  Колежката Вал Стоева го е написала адски красиво: “Индия с просяците, Индия със законните рушвети. Индия, в която можеш да извършиш над 30 международни престъпления в рамките на няколко часа и да знаеш, че си като останалите. Индия, в която всеки приема съдбата си, защото осъзнава своята част от вината. Индия, в която прошката към себе си и към противниците ни ни дава най-ценното, към което се стремим. СВОБОДА!”

   “Шантарам” е една от най-прекрасните книги, които съм чел в целия си живот, това е истината. По своята същност тя е съвършена. Защото е откровена, откровена до болка и до усмивка. До красивата сватба на най-добрия човек в романа и жестоката му смърт седмица по- късно. До влюбването в една героиня и намразването й, негативизма към друга до преосмилянето и промяната в нея. Крайната степен да си мъж в толкова много посоки, огромната част от които нямат нищо общо с тестостеронната твърдоглавост. Да си мъж по толкова различни начини, да си Човек, да си невярващ сред ураган от богове и вери и все пак лесно да правиш разликата между добро и зло. Която няма нищо общо с обичайното законодателство на планетата. Защото и сред най-криминалните си занимания Грегъри Дейвид Робъртс (в романа под други имена) си остава добър и честен. Глупак до болка. Нужен на света глупак.

   Няма как да се преразкаже написаното, няма и нужда. “Шантарам” (това е едно от имената, които дават на Робъртс) започва като забавен пътепис (подобно на “Химикал, шоколад и две рупии”) на мъж, избягал от закона, който попада в Бомбай и… пасва. Пасва на този див, шарен, първичен и невероятен свят, толкова различен от неговата родина Австралия. По-късно романът продължава да създава сюжети без аналог – от пъстри мултинационални групички хора, за живота на всеки от които си заслужава да се напише отделна книга, та до най-бедните бордеи на града, където Робъртс заживява в симбиоза с местните до мига, в който вече е един от тях – с цялата условност на възможността един гора да стане индиец. Бившият престъпник може и да е лечител, може и да е философ, може и да е бъдещ престъпник. Той има отношения както с висшите кръгове на подземния свят, така и с хората от най-ниското социално стъпало. И през цялото време обича само една жена, прилича на героиня на Айн Ранд. Истинска Жена, която и за миг не му дава собственост над нея.

   Грегъри Дейвид Робъртс не е написал книга с ясен сюжет, няма видимо развитие в една посока, няма нарастване на напрежението, разкриване на тайни или нещо подобно. “Шантарам” е роман за живота такъв, какъвто е – понякога тих и скучен, понякога забързан и опасен. И как тези неща преливат едно в друго толкова лесно. Но роман, който така те впримчва в себе си, че не оставя и за миг възможност да го изоставиш, да го предадеш. Една глава е любовна, друга е чудовищна (прилична, но по-жестока от “Цар Плъх” на Клавел), трета е хумористична, четвърта е кървава и жестока като от Ларшон.

   Не знам дали всичко написано в книгата е истина, дали наистина се е случило. Честно казано, все ми е тая.

   Книгата е хипнотична. Видимо огромна (с по-малък от обичайния шрифт, за да се събере все пак зад мека корица), тя ме погълна като водовъртеж. В един ден изчетох 600 страници от нея и не можах да свърша нищо друго, което бях запланувал – просто глава след глава след глава… не можеш да я оставиш. После я сложих няколко дни настрана, не можех да я продължа толкова лесно. Беше влязла под кожата ми. А такива книги са способни да формират настроението ми с дни и седмици, оставящи отпечатък някъде там.

   А, и преводът, преводът! Комата заслужава наградата си “Кръстан Дянков” за тази книга изцяло, без колебания.

   Изключително силна заявка за най-добрия роман, който ще прочета тази година, но нека видим следващите 10 месеца какво ще предложат…

   Вижте едно негативно ревю на книгата при Бояна Ламбер, както и три положителни: две в “Аз чета” (тук и тук) и при Мария Донева.