Продължавам да напредвам през впечатляващото в натурализма си творчество на Саймън Бекет – след „Убийства в Манхам“, „Огнената диря“ и „Мъртви води“ дойде ред на „Шепотът на мъртвите“, която отвежда главния герой Дейвид Хънтър в Америка – при прочутата Ферма за трупове, от която тръгва и идеята за цялата поредица. Там, където смъртта е обект на научен интерес и където човекът със здрав стомах и нерви може да открие всичко за нея.
Хънтър е ударен тежко от събитията в края на втората книга, а животът му е и висял на косъм след досега с убийцата, която така и остава на свобода и сблъсъка с нея витае във въздуха. Сменил мъгливия Албион с американския въздух, той се възстановява малко по малко, заобиколен от приятелски настроени колеги, с които обаче има проблем да се сближи – просто те не са преживяли това, през което той е минал. Досега. Скоро ще са минали и те. Които оцелеят, де.
Както си е редно, и тук го очаква чудовищен сериен убиец. Въвличането на Хънтър в разследването е трудно, никой не приема сериозно английското докторче, което се скита наоколо, а местните власти си придават тежест и си мерят правомощията, докато нещата не се усложняват все повече и повече. Труповете започват да се трупат, а това, което им е причинено, не подлежи на преразказване. Скоро Хънтър е въвлечен и лично, след като близки нему хора се оказват на прицел – и става, както винаги, твърде напечено.
За мое съжаление оценявам смяната на обстановката в тази книга за лошо авторово решение – и се надявам да не го е направил с цел привличане на повече американски читатели. За мен в тази книга Бекет загубва достоверност, а страничните му герои остават бледи сенки, не успява да ги задвижи така, както прави с лекота в другите от поредицата. Хънтър се лута през цялото време и в крайна сметка дори и развръзката се задейства по случайност, а не следствие на успеха на хората, които трескаво преследват убиеца. И все пак неговата самоличност ме изненада, не успявам да му хвана спатиите, това е факт.
