Пчелите бяха търпеливи с него: чакаха го години наред да придобие необходимото, за да осъществи пътуването с тях. В края на пътя чакаше нещо важно, нещо, което те винаги се бяха опитвали да споделят с него, да му го разкрият.
Понасяме се на пчелни криле към далечно Мексико преди век – в една магично-реалистична история, начеваща с едно бебе, покрито с пчели, които никога не го жилят и никога не го изоставят. Една история, която е фокусирана почти само около едно семейство, но в която се отразява историята на една страдаща земя, в която братска подкрепа си дават революция, война и чума. „Шепотът на пчелите“ на София Сеговия те приютява в себе си като аромат, който носи спомен за детство. Роман за тежкото в живота, за вечната борба между доброто и злото, представено от една вълнуваща легенда, която е обречена да се претвори в живота. И опрашени от лека магия страници, които като вмрачаваща се приказка а ла Братя Грим да ни отведат дотам, към очаквано драматичния финал.
Всичко започва от едно люлеещо се кресло. И една възрастна жена, семейната бавачка, оставена да доизживее дните си в спокойствие и странна, непонятна за околните строга рутина. Сраснала се почти с креслото, тя следи дните да минават и нощите да ги следват. И когато внезапно става и изчезва, всички очакват да открият бездиханното ѝ тяло някъде в околността. Вместо това я намират с бебе и пчелна пита в ръцете. А върху бебето като пелена са накацали пчели, които няма да го оставят никога. Това дете е прието в семейство, уважавано и тачено в своята общност, но по време на епидемията от испански грип избират да избягат далеч от града, което и ги спасява. Тази истинска чума доминира в първата част на книгата, тя прекроява цялото общество повече от революцията, която постоянно наднича сред страниците и на свой ред взима жертвите си. А някъде далеч напред, малко след средата на книгата, предстои да се роди разказвачът, който ни описва историята си, тази на майка си и баща си и най-вече на това особено пчелно дете на име Симонопио. Този разказвач сам е една история и в началото, гледайки от мъдростта на натрупаните години към детството, поетично казва:
Направен съм още от зелени, сладки или изгнили портокали, от мед от портокалов цвят и пчелно млечице.
Симонопио расте в мълчание. Той е различен, на лицето си носи белег, който за мнозина е плашещ, а вечно кръжащите около му пчели въздействат на суеверните. Детето притежава умение да наднича в бъдещето, но не като предсказания, а просто като предусещания, благодарение на които помага според силите си и леко променя хода на събитията. А върху общността на близките му предстоят да се изсипят много злощастия, чак до оня момент, в който триумфално ще се възкликне: „Ласаро възкръсна!“ и първият лъч надежда ще грейне над тая изстрадала земя. Сеговия ще ни покаже как осиновителят на Симонопио се замогва, как разширява владенията си, дава работа на мнозина, включително на мъж, който таи твърде много зло в сърцето си – този вечен завистник е убеден, че пчелното дете е от дявола и го вини за загубата на своята съпруга. Нагнетяването на омразата му е основният тон в книгата, авторката ясно ни показва, че той ще е койотът, олицетворението на злото в приказката, която е разказана на детето, и то знае, че трябва да използва годините и да се подготви за неизбежния сблъсък с него. Но макар да вижда в бъдещето, той не е пророк. И всичко в крайна сметка поема по неочакван, но всъщност изначално предначертан коловоз…
„Шепотът на пчелите“ е истински литературен бисер и държа да изкажа благодарността си на изд. „Лемур“, че не само са го открили за всички нас, но и че са го издали по безукорен начин, преводът на Рада Ганкова е наистина като пивка портокалова амброзия. Споменавам тези плодове чак тук, защото, макар да доминират множеството чуждестранни корици (романът е преведен на много езици, както е редно), се появяват късно като символ на надеждата, на промяната, на новото време. Но и сами по себе си катализатор на консервативната реакция, която винаги е готова на насилие, за да опази себе си и безвремието на въобразеното превъзходство на традицията. Разбира се, няма как във фокуса да не е магическия реализъм с детето и пчелите, които го закрилят и които са готови да загинат заради него, но още с избора на разказвач в лицето на друго дете, което тепърва ще расте и ще вижда всичко с детския си невинен поглед, Сеговия насочва, че по-важна е историята на семейството, което приютява пчелния храненик Симонопио. Това семейство, през чиято участ виждаме къс от бурната мексиканска история, и което следваме и в най-щастливите и в най-тежките моменти. Роман за труд, за смелост, за борбеност, но и за нежност, любов и силна семейна обвързаност. Определено една различна книга, която вярвам, че ще открие много читатели у нас, има в нея една невидима нишка, която се свързва и с нашите сърца и нашето минало, вградено в клетките ни.
Още по темата
