Макар че е приятно да си въобразяваме, че някога човекът е живял в хармония с природата,
не е сигурно, че когато и да било това е било вярно.
Закъснях доста с „Шестото измиране“ на Елизабет Колбърт, но човечеството не е променило особено устремния си порив към (само)унищожение, така че посланието на носителката на „Пулицър“ за 2015 г. е все така валидно и навременно. В тринадесет глави тя поднася истории за различните аспекти причиненото от човека масово изчезване на видове, което постепенно се засилва и съмненията в него стават все по-малки. Фосилите ни разказват епичната история за пет мащабни измирания досега, за всяко от които има съперничещи си теории, но не подлежи на съмнение, че през милионите години поне толкова пъти животът на планетата е бил почти напълно изличаван. Най-популярно е, разбира се, онова, което бележи края на периода креда преди 65 милиона години, което слага край на царуването на динозаврите и освобождава еволюционна ниша за бозайниците – и в крайна сметка за нашия вид.
Но знанието за миналото на планетата се трупа от толкова кратко време, броени векове, след като църковните приказки бяха свалени от пиедестала на непогрешима истина и бяха изпратени там, където им е мястото – при митовете. В миналото хората не вярвали, че видове могат да изчезват – едни вярвали, че божието творение е съвършено и не подлежи на промяна, други – като Томас Джеферсън, отдавали на творението сходни мистични сили:
Такава е икономиката на природата, че няма случай, в който да позволи на една раса от нейните животни да изгине, да допусне и една брънка от великото ѝ дело дотолкова да заслабне, че да се счупи.
Повратна точка е работата на френския натуралист Жорж Кювие, на чиито живот и дело Колбърт се спира подробно. Преди той да започне своите изследвания, не се е знаело за никакви изчезнали гръбначни видове, но благодарение на неговите усилия били идентифицирали цели четиридесет и девет. И оттогава това число расте неумолимо, а историята на живота се оказва до голяма степен история на смъртта – оцелелите днес видове са частичка от безброй други, които са процъфтявали или за кратко, или за милиони години, но в крайна сметка са отстъпили мястото си на други, по-пригодени за променящите се условия.
Елизабет Колбърт разказва по много личен начин, обикаляйки планетата, за изчезването на отделни видове, които са представителни за много по-мащабните промени, които човекът причинява волно или неволно. Сред тях са жаби в Централна Панама, американските мастодонти, безкрилата гагарка от Исландия, „оригиналните“ пингвини, избити от моряци, амонитите, чийто най-близък роднина е октоподът, коралите, които страдат от повишаващата се киселинност на океана, различни дървесни видове, насекоми, птици и какви ли още не. Куриозното е, че самата тя прави това, което се отчита като основна причина за ред изчезвания на видове – глобализирането на цивилизацията, което позволява агресивни видове да сменят континентите и да се оказват в среда, в която нямат врагове, което води до изчезване на местните видове.
От гледна точка на световната биота глобалното пътуване представя радикално ново явление и в същото време повтаря много старо. Разделянето чрез дрейф на континентите, което Вегенер е извел от фосилния запис, сега се обръща – нов начин, по който хората връщат назад геоложката история, и то с висока скорост. Представете си го като ускорена версия на тектониката на плочите, минус самите плочи. Като транспортираме азиатски видове в Северна Америка, северноамерикански – в Австралия, австралийски – в Африка, и европейски – в Антарктида, ние на практика превръщаме света в един огромен континент – което биолозите понякога наричат Новата Пангея.
Изключително интересна ми беше и темата за мегафауната на планетата, която днес е почти изцяло изчезнала – като това изчезване съвпада съвършено с появата на хората в съответните ареали. И Ювал Ноа Харари в “Sapiens. Кратка история на човечеството” говори за това, че нашият вид всъщност е масов убиец още от зората на съществуването си, и Колбърт допълва, че ако тази теория се докаже безспорно, това това шесто измиране започва още от средата на последната ледникова епоха, а не с промишлената цивилизация, както обичайно се счита. Тя пише:
Това ще рече, че човекът е бил убиец – нека се изкажем поетично и го увенчаем с титлата „преносител на гибел“ – на практика от самото начало.
Също важна тема ми се струва опитът за разчитане на неандерталския геном, което се оказва доста по-трудно, отколкото съм си го представял (и което обяснява защо „Юрски парк“ на Крайтън е само художествена измислица).
Когато един организъм предаде богу дух, генетичният материал започва да се разпада, така че вместо дълги поредици ДНК от него оцеляват в най-добрия случай фрагменти. Опитите да се прецени как си съвпадат те могат да се сравнят с усилието, нужно да се възстанови манхатънския телефонен указател от страници, които са минали през резачка, смесени са с вчерашния боклук и са оставени да гният под свлачище.
Искам да завърша и с един чудесен цитат, който показва цялата сложнотия, която сме забъркали – от една страна, избиваме безброй видове, от друга – се полагат неимоверни усилия не само да се спасяват съществуващи, но и да се изследват отдавна изчезналите.
Някъде в нашата ДНК трябва да има ключова мутация или най-вероятно няколко мутации, които ни разграничават – измененията, които са ни направили типа същество, способно да избие най-близкия си роднина, да изкопае костите му и да възстанови неговия геном.
От същите жанрове
