Шестото покварено дете излиза на сцената

    Еха, какво скоростно влакче се оказа трилогията на Джонатан Баркър! Преди две години „Четвъртата маймуна“ започва кротичко и спокойно – зловещ сериен убиец, кълцащ и убиващ наред по своя извратена логика, едно изкачване нагоре и нагоре, преди краят да се закрепи точно преди спускането в бездната за героите. Наскоро последва и продължението – „И пета ще умре“, в което втурването надолу беше шеметно – от миналото изпълзяваха нови и нови чудовища, едно друго си играеше на живот и смърт, а ролите на серийния убиец и неговите преследвачи се сменяха непрестанно. И пак книгата завърши в напрежение за последната част, „Шестото покварено дете“, която вече трябваше да дава отговори. И го прави – но не и преди да извърши още множество лудешки лупинги.

   И този път трупове си валят от всички страни, при това с пряка препратка към онези от първата книга – само дето сега кутийките с тяхното кърваво съдържимо не пристигат по пощата, а са чинно наредени край телата, нагласени в зловещи пози. Разследващите вече окончателно са загубили контакт с правила, процедури и норми, само констатират какво се случва, опитват се да изолират стотици заплашени на едно място, а същевременно доказателствата срещу техния колега Сам Портър се трупат и трупат. Той, от своя страна, отдавна е загубил връзка със здравия разум и от собственото му минало, сред белите петна от един куршум в главата му, излизат още и още демони, свързани пряко с текущата касапница. Бишъп, набеден за убиеца „Четири маймуни“, привлича на своя страна медиите, и дори приема да се предаде, но това далеч не е краят на гоненицата с властите. Предстоят обрат и още един, и още един, чак до абсурдните последни страници, където поравно ми идеше да хвърля книгата през прозореца и да я прибера за препрочитане, което точно никога не правя с трилъри.

   „Шестото покварено дете“ е още повече фокусирана в оня лъжлив дневник и съдбата на детето с откачените родители и злощастието да попадне в корумпираната система за грижи за сираци, която използва подопечните си като ресурс за задоволяване на извратени желания. Една след друга жертвите на серийния убиец се оказват пряко свързани с миналото му, където няколко полицаи се оказват истински чудовища – и вместо защитници на невинните, са дилъри на страдание. И ще си платят за това, нямайте съмнение – планът на убиеца „Четири маймуни“ работи от години и въпросът е кой точно стои зад него.

   Както написах и в началото, трилогията на Баркър не спира лудешкия си бяг от началото до края, а сега изпитвам желание да препрочета трите книги поред, за да обхвана замисъла на автора в цялост – може би и на това ще дойде времето някога.