Опустошен. В общи линии така се чувствам след проточилото се твърде дълго четене на „Щиглецът“ на Дона Тарт. Многолик и толкова неравномерен роман, ту летящ като вятъра, ту провлачващ се мудно като охлюв – в един миг прескачаш години наред, в следващия на десетки страници минута по минута се трупат събития. А някъде на заден план една птичка живее собствен живот, следи с немигащ поглед главния герой, приковава вниманието на всички участници (не ще да е грешно сравнението с пръстена от Толкиновия епос), преминава от ръка в ръка, но винаги остава принадлежаща само на един човек. Защото той е заменил живота на майка си за нея. Каква по-висока цена?
„Щиглецът“ е роман за едно непораснало момче. Неговият живот свършва, когато е на дванайсет – в мига, в който експлозия в музея преобръща живота му и го пуска на шеметно пътешествие по влакчето на смъртта – възходи, падения колкото щеш, но и продължително и равномерно движение по равното, по инерция, без стимул и без цел. Твърде често Тиодор Декър няма за какво да живее – освен една любов, която винаги гори в него (леле, колко банално звучи), и една картина, която крие от целия свят. Помощници верни има винаги насреща – повече наркотици и по-малко алкохол. Не може да наречем Тио протагонист – трудно е да харесваш това момче, колкото и да му съчувстваш. Той е като фиданка, която се катери около опора – със смяната на опорите се сменя и посоката му на движение: дали опит да се впише в ново семейство, дали безпаметни напивания, дали задълбаване в търговията с антикварни мебели… Това момче е хамелеон, умее да се нагажда към всяка обстановка, да се слива плътно с околната среда и в общи линии да остава незабелязан. Тази пасивност добре онагледява, че той не съществува наистина – животът му наистина е приключил отдавна, колкото и тялото му да продължава да диша и да говори.
Дона Тарт изгражда сюжет с размаха на Дикенс, че и смело го надминава с дължината му. Хвърляйки поглед назад, се чудя с какво все пак бяха запълнени тия страници – и знам, че скучни сред тях почти няма, изключая края, където след шеметния завършек имаше, поне за мен, твърде много назидателно философстване, обобщение и преговор на наученото (разбира се, нищо не може да се сравни с оная реч на Джон Голт в третата част на „Атлас изправи рамене“, при която за малко да запокитя книгата от прозореца на влака).
Всъщност най-много ми се говори за края, остави ме неудовлетворен, доста deus ex machina решение, но не искам да ви провалям четенето – до голяма степен „Щиглецът“ е роман, който носи удоволствие със самото четене, с ритъма на повествованието, със смяната на пейзажа и силното потапяне в толкова различни действителности. Ако искате вярвайте, но на някои места в романа усетих магията на „Сянката на вятъра“, на префиненото потапяне в изкуството, а на други – стихийната лудост на „Вълка от Уолстрийт“, на живеенето за мига, за диренето на бързо и безразборно щастие. Различните герои в този роман бяха толкова антагонистични – дали добричкият и безобиден Хоуби, магьосникът със златни ръце, дали нервозният Борис с абсурдно минало и криминално настояще, дали приличащата именно на щиглеца на картината Пипа, която бяга далеч от спомена за експлозията и своята лична загуба.
Видно е, че аналогията между вързаната с верижка птичка може да се отнесе и до Тио, и до момичето на мечтите му – и двамата остават винаги завързани към оня миг в детството си, в който губят най-близките си хора. Тази близост никой не може да им я отнеме. Но те трябва да продължат да живеят отвъд нея. Аз лично не мисля, че кой да е от тях успява – само милостта на Дона Тарт, толкова нехарактерна за съвременен автор, ги оставя живи, така си мисля. Усещах предопределена трагедия в края, някакъв баланс на тази, с която книгата начена – няма да ви казвам дали предчувствието ми се сбъдна, сами ще трябва да откриете.
„Щиглецът“ е пиршество за читателите, но не успя да задоволи напълно очакванията ми, признавам. Очаквах повече, не знам защо, може би в това е магията на огромните книги, все те подвеждат, че зад кориците им има толкова много, понякога всичко. Все тая, Дона Тарт ми достави дълги часове удоволствие и потапяне в различни светове, това не е малко – Скоро ще си набавя някак си и „Тайната история“, пък да видим.
От същия автор
От същите жанрове
