Има една особена категория книги, които – без да блестят – всъщност удовлетворяват нещо в теб. Те са късчетата от пъзел, които дори не подозираш, че ти липсват – просто се приземяват леко и плавно и се наместват. И остават. Не питат, нито агресивно си просят внимание – просто ги има и ти избираш дали да им обърнеш внимание. Аз съм като свраките – падам си по лъскавите неща, но и си имам силен коз – Милена Ташева от „Аз чета“, която има слабост към тихи, кротки, ценни книги и ми ги тиква силом в ръцете, когато реши, че ще ми харесат. Обикновено улучва и точно това се случи с „Шлеп в пустинята“ на Людмил Тодоров.
Наглед непретенциозната история за мъж на средна възраст, който губи посоката на живота си, зацикля на една страница в книга, не дочаква да зърне пак шлепа, който преди малко се е скрил зад блока. Като дунавско чадо последната метафора ме разпиля и книгата получи лесен ключ към мен и същността ми. А имаше за какво да влезе, какво да остави, и пак да си излезе обратно, заключвайки, без същевременно наистина да ме напуска. Просто книга, която докосва нещо, което всички мъже споделяме, мисля – моментите на слабост, когато не си сигурен, че се движиш нагоре, когато уверената ти фасада става все по-трудна за поддържане, когато трябва да осъзнаеш, че не всичко е в ръцете ти и околните – дори най-близките – могат да те ранят по-силно от кой да е враг.
В „Литературата днес“ Преслав Ганев е написал помитащо ревю за тази книга, и ми е трудно да се освободя от впечатлението от неговия текст. Казал е точно нещата, които аз искам да кажа, преписал е точно цитатите, които и аз препрочитах. Може би усетих по-силно драмата на учителя, който първо се оказва прицел на ласкателна младежка любов, после горкото разочарование от съзнаването, че тя е само игра, и после излекуването на тази рана по наглед най-невъзможния начин. И новото й отваряне, защото тия рани нямат оправия.
Людмил Тодоров е написал впечатляващ роман, в който успява както да изгради реален, земен сюжет, така и да си позволи великолепна игра на думи, с която впечатлява. Не мога да анализирам пространно книгата и образите в нея – тя е тези, които са нещо лично и за всеки ще са нещо различно лично. И точно в това е нейната стойност.
Ето и няколко страхотни цитата:
Злословията по наш адрес целят единствено да ни унищожат, а нашите злословия целят истината и само истината.
–-
Книгата беше хубава до момента, в който започнаха да умират и полудяват. Личеше си, че авторът нито беше умирал, нито беше полудявал.
–
– Реката се прави на хубава, за да прилъже хората да влязат в нея.
– Това е добро начало на приказка. Защо реката прилъгва хората?
– За да ги издави. Такова е нейното предназначение. Също като морето, планините и всички природни красоти. Те са красиви точно толкова, колкото са красиви едни гробища.
Много точен и изчистен текст за книгата е написал и Алекс Кръстев в „Аз чета“, споделям и неговата премерена гледна точка.
От същия автор
От същите жанрове
