И като си помислиш – продължи Левит, – това всъщност е един всеобщ проблем. Как да дезинфекцираш човешкото тяло – едно от най-мръсните неща в нашата вселена, – бе същевременно да го убиеш. Интересна задача, нали?
Ще започна с едно тъжно признание – бях убеден, че съм чел тази книга на Майкъл Крайтън много отдавна, като дете, но се оказа, че е било друга фантастика – „Андромеда“ на Фред Хойл и Джон Елиът. Бързо установих грешката си и се зарадвах – роман на Крайтън, който не съм чел, чудесно, обичам този автор далеч не само заради „Джурасик парк“ или примерно „Сфера“, дори и „Драконови зъби“ намирам за чудесна. Но „Щамът „Андромеда“ ми се стори някак… стерилна, удачно е точно така да я определя с оглед на сюжета.
Накратко, защото все пак е добре позната книга, издадена преди половин век. Разказван от бъдеща гледна точка, така че имаме очакване, че нещата все пак ще се подредят, сюжетът описва катастрофичен сценарий, при който военна сонда доная нещо от външните слоеве на атмосферата. Сондата се разбива до малко градче, а жителите му правят грешката да я приберат, което ги обрича на гибел – всички без едно бебе и сприхав старец, причудлива комбинация, в която учените трябва да открият най-малкото общо кратно. Именно учените са във фокуса на разказа на Крайтън – той се опитва хладнокръвно и пестеливо да опише какъв предварително подготвен протокол се задейства при подобна ситуация. Проследява как учените биват бързо намерени и насочени към секретна лаборатория с най-високото възможно ниво на защита, където да изследват непознатия организъм, който продължава да взима жертви. Лабораторията е до такава степен защитена, че има функция за самоунищожение, чието задействане и изключване са важна червена нишка в историята, а отделно е задействан протокол за пускане на ядрена бомба над поразения регион, което създава още една линия на конфликта. Крайтън ни превежда през отчаянита опити на учените да разберат за броени часове с какво си имат работа, как убива мигновено хора и защо все пак има оцелели – и всезнаещият разказвач натяга напрежението, като коментира къде грешат и намеква за пагубните последствия от действията им.
Както споменах, романът ми се стори някак стерилен, нямаше истинско задълбочаване на образите на героите, нито някакво особено сюжетно разгръщане или обрати. Напомни ми за псевдодокументалната „Z-та световна война“ на Макс Брукс, в която също бе търсено внушението, че четеш нехудожествена книга, или пък обратното, емоционално обагрената „Докъде се издигаме в мрака“ на Секуоя Нагамацу, в която се обрисува заникът на човешката цивилизация – и новия му изгрев. И все пак винаги е интересно да четеш Крайтън, както и да се чудиш точно колко реални са протоколите за действие, които описва. Поне малко?
