Ще се видим там горе, ще се видим тук долу

   Исторически романи за Втората световна война и след нея – бол, сред тях шедьоври като „Доброжелателните“ на Лител и „Голите и мъртвите“ на Мейлър, но и изчанчени и не за всеки вкус гротески като „Нацистът и фризьорът“ на Хилзенрат и „Гьоц и Майер“ на Албахари. За Първата световна творбите са по-малко, тя не буди подобна емоционална съпричастност по ред причини – но е редно да отбележа „Птича песен“ на Фолкс например. И точно тук тежко стъпва „Ще се видим там горе“ на Пиер Льометр, мащабна историческа сатира, която идва да запълни пропуска и да опише малко от войната, започнала с изстрел в Сараево, и много от следвоенна Франция по наистина неподражаем начин. Предопределен „Гонкур“ за 2013 г., заслужен и обясним.

   Тая книга е зейнал пресен гроб. Стряскаща, лъхаща хладина, тръпка на неудобство за читателя през цялото протежение, удължаване на минутите във вечности, а тия над 600 страници – в една вселена от болка, измама и морално падение. И успоредно – усмивки, дори забавление, макар и не с лека душа. Броени герои използва Льометр и използва до дупка това – изгражда пълнокръвни образи на противоположности, завъртяни във вихрения танц на абсурда. Точно в измамата се крие същинският чар на книгата – това не е нито исторически роман, нито забавна сатира, нито тежка драма за травмите след войната или социална критика за търгашеската безскрупулност; и все пак всички тия елементи присъстват самостойно и оплетено.

   Льометр проследява живота и борбата за оцеляване в следвоенния хаос между няколко души, ветерани от Първата световна война, където е наченал тежък конфликт помежду им. В текста на задната корица са подробно описани героите, техният произход и начинанията, с които се захващат, затова няма да се разпростирам в тази посока. Факт е, че авторът избира две морбидни теми – едната физическа, другата духовна – и ги използва по най-добрият възможен начин. Смесването между двете е и лакмус за това как едно общество се отнася към миналото си и как лекува травмите си – от една страна, търси трескав и показен начин да покаже скръбта си и да продължи бързешком напред, от друга пък е златно време за хора с пъргави умове и студени сърца, които да монетизират трагедията и последствията от нея.

   Втората тема е по-показна – бизнесът с гробовете на войниците, който един обеднял благородник обсебва чрез брак с точното момиче, и започва да краде отпуснатите милиони без свян. Няма нещо, от което да не може да се спести, а върхът на кошмара е пълното пренебрежение към останките на загиналите, липсата на какъвто и да е опит да бъде установена не само личността, но дори и националността им, само мимоходом ще спомена и ковчезите, пълни с пръст, за да бъде бройката по-голяма. Около тази измама Льометр вкарва един интересен герой, чиновник до мозъка на костите си, от типа, които почти винаги имат негативни роли в литературата – но точно тази кучешка упоритост и непоколебима неподкупност в случая е движещата сила за тържеството на правдата… в някакъв смисъл. Главният герой е банален в своя универсален цинизъм, но интересен в усилията, които хвърля да се оплете в паяжината на алчността си. Допадна ми, че авторът не му придава черти на умел търговец, даже обратното, ясно показва, че този живот не му е по вкуса, този тип съществуване в името на далаверата му изсмуква силите и изисква непрестанно да се опитва да се надскача, да се мери с акулите, на които тази борба им е в кръвта. Такъв тип акула е неговият тъст, който претърпява пълна промяна от първата до последната страница – от нагъл бизнесмен, който прогонва сина си заради неговите талант и хомосексуалност, до бащата, който осъзнава тази си грешка и я изкупва. Донякъде.

  Но има я и другата страна – на бизнеса с паметниците за загиналите, които се роят във въображението на прекършен мъж с обезобразено лице, който открива спокойствието само в лудешките маски, които едно момиченце започва да прави за него. В тази линия Льометр е жесток до крайност, описва бавно и напоително драмата на двама приятели, обвързани и от военните спомени, и от една измама, която им е дала възможност да се измъкнат от смъртта, която е продължила да ги дебне и след като пушките са замлъкнали. Тук борбата е за оцеляване, всяка стотинка отива и за болкоуспокояващи, а един малък, обикновен човек показва огромен дух, за да продължи да изпълнява вменения си дълг към човек, който видимо отказва да живее – или просто му е невъзможно да преодолее ужаса, който го е застигнал. Внезапното раздвижване с идеята за военните паметници идва късно в романа, но тя става катализатор на същинската драма – трескавата енергичност, увереността в успеха на машинацията, лекотата, с която се изсипват пари – и нови и нови въпроси какво да правят с тях, защото това са си все същите добри хора, може би малко объркани от успеха си, които се чувстват неудобно вън от ролите си на социални неудачници.

   Льометр притежава усета за драматичност, който е много важен в такъв тип роман. В края пътищата на героите се засичат, като на театрална сцена един влиза, друг излиза, някои се засичат под прожекторите, други догаждат присъствието си по косвени признаци. Инстинктивно читателят желае справедливост – лошите да бъдат наказани, добрите овъзмездени, тая формула, която работи безотказно от хилядолетия в изкуството. Французинът има възможност и да спази шаблона, и да му убегне, като оптималното е по малко и от двете, което и става.

  „Ще се видим там горе“ е от романите-огледала, които са важни за всяко общество. Почти век след събитията, описани в книгата, част от които съвсем реални, този роман изглежда като излязъл от друга епоха, една класика, която внезапно е изникнала от някой прашасал таван. Удоволствието от четенето ѝ е и на чисто стилово ниво (за което „отговорността“ е на преводача Росица Ташева), и на нивото на чалнатите събития, които Льометр оплита в интригата си. Въобще роман, с който е удоволствие да завърша 2015 г. в блога 🙂

  Чудесни отзиви за книгата има в „Библиотеката“, „На по книга, две“ и в „Площад Славейков“.