Мисля си, че Харлан Коубън ми напомня на Дейвид Балдачи – и двамата трилърови автори поддържат едно постоянно добро ниво, в което рядко има спадове или възходи, просто знаят как да създадат интригуваща завръзка, да я развият и често ескалират в неочаквана посока, а след това приземят и приключат достатъчно достоверно. И „Ще те намеря“ не прави изключение в това отношение, макар наглед сюжетът да притежава достатъчно неправдоподобни елементи, че да се срути върху себе си, Коубън успява да го накара да работи – и да отведе до в един момент предвидим, но все пак задоволителен завършек.
Откриваме Дейвид в ад – и реален, и метафоричен. Преди пет години в една нощ, изпълнена с неясноти, се смята, че е имал помрачение и по особено жесток начин е убил сина си – и доказателствата, и свидетелите недвусмислено сочат към него. Сам той се е примирил с кошмара, приел е доживотната си присъда, дал е развод на някога обичаната си съпруга и се е изолирал от всички – не приема посетители и нито веднъж не е контактувал с директора на затвора, негов кръсник и приятел на баща му, който тихомълком е уредил Дейвид да излежава присъдата си в неговата институция с надеждата да го закриля по един или друг начин. И почти е успял в това отношение. Не че това има значение, когато излаз от това място няма – и по-важното е, че бащата-убиец никога не го е търсил. Досега.
Защото най-после му се е наложило да приеме посетител – сестрата на бившата му жена, която му носи една снимка. На която се вижда… синът му, пораснал с пет години. И всичко, в което досега Дейвид е вярвал, просто рухва. Разбира се, снимката може да е манипулирана, може просто приликата да е голяма, може всичко да е плод на въображението на хора, които искат нещата да са различни… и имат лични мотиви за това. Но сега Дейвид иска само едно – да избяга някак от затвора и да намери сина си. И това става въпрос на живот и смърт, след като точно тогава друг затворник с дълбоки джобове обявява награда за главата му, има и корумпиран надзирател, който няма избор и трябва да изпълни екзекуцията, а едно набързо планрано бягство, за разлика от онези в американските екшъни от едно време, може да се превърне само в поредица от лъжи, абсурди, случайности и измъквания на косъм. И все пак да е успешно поне за малко – но това, което стои пред Дейвид, е поредица от трохички като приказката за Хензел и Гретел – и малко по малко става ясно до каква къща на вещица ще го отведат.
Освен доста удобно нагласеното дирене на Дейвид (краткият обем на романа не оставя място за отклонения сякаш) има още една линия, която с хумора си е контрапункт на сериозността на основната. Двамата разследващи, които са изпратени да разберат как се е случило това странно бягство от затвора и да заловят беглеца, са и компетентни, и много забавни. Те разпитват всички с характерен маниер, който някак неусетно води до истината (или, ако трябва да сме абсолютно честни, позволява на автора да прескача много страници лутания и да отвежда бързо във вярната посока): „В екип със Сара поддържаше заподозрените в дисбаланс с непрестанно редуване на обвинения, хумор, отвращение, надежда, дружелюбие, закани, съюзяване и скептицизъм… Хаос, бейби. Създавай хаос.“ И от този хаос всъщност се раждат прозренията, които изпращат полицията всеки миг в близост – но на крачка назад – до Дейвид, за да го побутват в неговото търсене на сина му и истината за случилото се в онази нощ. Защото, както става ясно малко по малко, в „Ще те намеря“ всичко е започнало далеч преди нея – и са намесени властни и изключително богати изроди и от едната, и от другата страна на закона. Не че това ги отличава особено. Харлан Коубън знае обаче как да създаде илюзията за справедливост поне по страниците на книгите.