– Ей, Господи – каза и схлупи лицето си в шепи. Рамената ѝ се затресоха, само че този път от смях.
– Прав си да ми се смееш, американче. Виж ме каква съм каша. Вълчица с вълчи зъби, за християнска кръв жадна.
Бягай надалеч от мен, момченце. Кокалите ще ти оглозгам. Сърцето ти ще изям. Бягай, докато още можеш.
Един спомен се е запечатал в мен. Преди четири години в юнската жега се лашкам в рейс 76, поел на работа. В ръцете ми е сборникът „На Изток от Запада“, който бях взел ей така, защото се поразшумя около автора, тогава почти не четях книги от български писатели. Докато в един момент се оказах вън от рейса, от лятото, от съвремието – Мирослав Пенков ме отнесе в своя си свят. И този му сборник бе една от причините (редом с „Островът“ на Секулов, „Трънски разкази“ на Делчев, „Мравки и богове“ на Цанев, „Възвишение“ на Русков) да започна да чета повече български автори, за което рядко се е случвало да съжалявам. При гостуването му в България, когато дойде с Майкъл Ондатджи, дори не успях да се запозная с него, такава лудница беше, но сега имах удоволствието да направлявам процеса по излизането на „Щъркелите и планината“, дебютния роман на Пенков, за който тепърва ще се говори много.
Нека е ясно отнапред, че това е роман, писан за американска и изобщо незапозната с българските реалии публика – точно така, както Халед Хосейни покорява сърца по цялата планета с универсалността на иначе локалните си сюжети. И това е начинът същината на българщината да бъде предадена на света – тя трябва да бъде на английски, трябва да звучи общочовешки, трябва да бъде колоритна и драматична, притегателна и запомняща се. Но в случая с „Щъркелите и планината“ има още един допълнителен пласт, който променя уравнението в наша полза – Мирослав преведе сам романа си, при това не механично и по задължение, а с истинска отдаденост и страст. Както пише в своето обръщение към българските читатели: „тази книга е дважди родена – веднъж на английски, веднъж на български“. И мисля, че това ще бъде оценено, защото звученето на двата езика е различно, а умението на Пенков да борави с цялото богатство на българския език е неподражаемо. А в Странджа как говориш определя какъв си.
Тя измъкна забрадката, която ѝ бях върнал, и я хвърли настрана в гнездото.
– Всеки ден се отричам от Него. Всеки ден в тия дънки, всеки ден, като тикам шамията в джоба, сякаш кинжал крия. Приятелките ми в града, те идея си нямат, че съм туркиня. Я ме чуй как съм се научила да приказвам – по български, чисто. Ако разберат – слагам си край на живота. И въпреки всичко, към Аллах изпитвам дълбока обич. И към баща си. И въпреки всичко, мразя ги, както само женско сърце може да мрази.
Странджа е магично място, който е бил там, го знае. Но Мирослав добавя допълнителни пластове, за да го оживи като съсредоточие на балканската екзотика – смесва български, турски и гръцки обичаи, доизмисля топоси и селища, гради легенди върху съществуващите, сам създава една фиктивна реалност, в която могат да бъдат припознати отгласи от това толкова ярко културно преплитане, което е в основата на „произвеждащите твърде много история“ Балкани, ако мога да припомня крилатата фраза на Чърчил. И присажда нещо чуждо, но не съвсем – едно момче, „американче“, което се завръща, за да търси дядо си, за да продаде наследството си, за да си оправи бакиите и да започне да трупа нови в новата си родина. Но планината си знае работата. И няма да го пусне.
През погледа на този чужденец по неволя и българин по корен се разгръща смайваща панорама, магическа реалност а ла Маркес, но с балкански привкус. А тоя привкус без драма, отмъщение, клетви и кръв не може. На крилете на щъркелите се понася времето – и в миналото, когато вековните традиции се удрят челом с политическите реалности, и когато неминуемата забранена любов пресича граничните бразди и патриархалните нрави. А пресечеш ли тия видими и невидими граници, си плащаш. Скъпо. И отгласите от тая плата се пренасят и към поколенията, точно както ревнивия библейски бог наказва децата за греховете на бащите. Много за плащане има, както ще установи това „американче“ несретно, влюбено в дъщерята на местния имам и неподготвено да понесе на плещите си не само своите собствени грешки и отговорности (с които и така не се справя добре), а и тези на род, роднини и родина.
– Студен е дъждът днес, Елиф. Български.
Калейдоскоп от вплитащи се една в друга легенди и предания, които изтъкават реалността по различен начин спрямо останалата част на света – това е „Щъркелите и планината“. Мирослав Пенков е населил своята Странджа с много история и фантазия, оплел ги е една в друга, разказва и десетилетията преди, и вековете още по-назад от дълбините. В книгата има материал за поне няколко други, но е събран зад две корици с въглено крило на тях – Дамян Дамянов предаде духа на книгата с безпогрешен нюх и проникновено разбиране за нея. И ако оригиналната залага на поетичността на текста, за мен и колегите ми бе важно да предадем визуално драматизма на случващото се. За мен няма съмнение, че „Щъркелите и планината“ е големият емигрантски роман, който отдавна се чакаше, защото позволява да се погледне на България не с обичайното мърморене и вменена или придобита безпомощност и пасивност. Да, Странджа не е България, както не е Турция или Гърция. Странджа е вън от времето и политическите пререкания – повлиява се наглед, дори може да се положат основите на нещо различно, но в същността си запазва своята самобитност.
Един роман – „Булото“ на Мартин Маринов, и един сборник – „Кървави разкази“ на Александър Чакъров, ми се въртяха в главата, докато четях творбата на Мирослав – той не ги е чел, но вплитането на сходни мотиви и пречупването им ми доказваха, че е писал тази книга като българин, та дори на английски. И четейки ревютата на романа от чужденци, виждам, че те разбират историята му, а това е най-важното. Литературата е един от най-добрите ни посланици по света, но досега почти не я бяхме използвали. Но се започна обръщането – Мирослав Пенков, Георги Господинов, Алек Попов, Захари Карабашлиев, Владимир Зарев… ще дойдат и други, дали от тая територия като човешка длан, или нейде от световния атлас, но ще дойдат. И ще ни опишат така, както го усещат – а дали ни допада да се виждаме по един или друг начин вече не е важно. Защото тук си падаме по кривите огледала. А „Щъркелите и планината“ е магично огледало и показва това, което всеки иска да види – ако дири любов, ако дири смърт, ако дири отмъщение, ако дири изкупление. Може и стимул да избяга да открие. Или повик да се върне. Всеки според нрава си. И според това, което му е отвътре.
