След „Немислимото“ на Хелън Томсън с всичките невероятни мозъци е ред на „Щурият мозък“ на Дийн Бърнет, който в лек и забавен стил с лекота доказва, че дори да си работят съвсем нормално според общоприетата норма, мозъците ни имат склонността да ни баламосват, както им падне.
Освен невроучен, Бърнет е и комик, което резултира в не просто информативна, но и лека и много забавна книга, от която ще научите не само важни тежкарски факти, като този, че цели три процента от човешкия геном кодира обонятелните рецептори и че то е всъщност по-голяма работа, отколкото си мислим (при запушен нос трудно можем да отличим вкуса на ябълка от този на картоф), но и на готини лафове, които забавляват: „Сакадичните движения са едни от най-бързите движения, на които е способно човешкото тяло, заедно с примигването и затварянето на лаптопа, когато майка ви влезе в стаята неочаквано.“ Или друго: „Пасивно-агресивното държание върши работа, защото хората чудесно разбират кога някой е ядосан. Езикът на тялото, изражението на лицето, тонът на гласа, тичането с ръждиво мачете в ръка, съпроводено с нечленоразделни крясъци – всеки обикновен мозък може да разчете тези едва доловими намеци и да направи извод, че е налице гняв.“ Хубаво е, че е така.
В началото Бърнет се спира на контролните лостове на ума – как той се грижи за телесните ни функции и как обърква там нещата неволно. Може да разберете например защо ви става лошо при возене в кола или автобус – чисто и просто (макар че какво е чисто и просто в тялото ни) се нарушава работата на системите ни за засичане на движение и тялото решава, че е… отровено. Примитивна му работа, но ефективна – и резултатът е повръщане. Опит за спасение от цивилизационното удобство, не ще и дума.
Или защо пълнеенето е така разпространено? Бърнет се спира на много възможности, но в крайна сметка пише, че може би причината е много простичка: че е неизбежно, когато „направиш достъпно неограничено количество храна за същества, които са еволюирали така, че да изяждат всичко, до което успеят да се докопат.“
Сетне, по темата за паметта, нещата стават още по-лоши. Дори да сте чели само една книга за мисленето и формирането на спомени, то вече знаете колко безнадеждно несигурна е тази система. И Бърнет се спира подробно както на нашата невъзможност да формираме достоверни спомени, но и на по-късното им пренаписване, като акцентира колко често те се променят така, че да ни представят пред самите себе си в по-добра светлина, да ни героизират малко или много. Той заключава:
…ние сме искрено убедени, че спомените ни за събитията са достоверни и безпристрастни. Промените и корекциите, целящи да ни представят в по-ласкава светлина, в повечето случаи са напълно неосъзнати.
Също е важна и темата за интелигентността и нейната противоположност: склонността към вяра в конспирации, религии и всякакви подобни шменти-капели. Както и Майкъл Шърмър във „Вярващият мозък“, така и тук Бърнет описва ролята на амигдалата в тези внезапни страхове, както и еволюционната склонност да откриваш опасности дори там, където ги няма – за всеки случай. Той пише:
Помислете колко много суеверия са свързани с отбягването на лошия късмет и нещастието. Няма да чуете за конспирация, която цели да помогне на хората. Тайнственият елит, който дърпа конците на всичко в света, не организира благотворителни разпродажби на курабийки.
Убедеността на невежите е от големите бичове на нашия свят, особено като е съчетана с неувереността на знаещите, която често се среща.
Тези две черти – синдромът на самозванеца при интелигентните хора и нелогичната самоувереност на не чак толкова интелигентните, често се съчетават по начин, който води до неприятни последици. Съвременните обществени дебати протичат по катастрофален начин тъкмо по тази причина. Важни въпроси като ваксинацията или промените в климата неизменно се решават чрез пламенните пустословия на хора, чието лично мнение не се основава на достатъчна информация, а не от спокойните разяснения на обучени експерти.
Много ми допадна главата за всякаквите методи, които претендират, че повишават човешката интелигентност или че развиват мозъка. Бърнет развенчава и този толкова удобен мит, като коментира, че нашите умения да се адаптираме всъщност стимулират мозъка да бъде мързелив, защото това е естественият му стремеж: минимизиране на енергията, която харчи:
Ако станете наистина добри в нещо, мозъкът ви става толкова ефективен в правенето му, че на практика забравя, че го прави.
Но всички се имаме за много умни, то си е ясно. Макар че много опити показват как се влияем толкова от околните, че сме склонни да повярваме във всяка глупост, ако около ни тя се приема за истина.
Това е научно засвидетелствано явление, известно като нормативно социално влияние – то се случва, когато мозъкът ви положи усилия да си състави мнение по даден въпрос, но бързо го изоставя, ако групата, с която се идентифицира, е на противоположното мнение. Тревожно често нашите мозъци предпочитат да бъдат харесвани, вместо да бъдат прави.
След „Мисленето“ на Даниъл Канеман и „Материалът на мисълта“ на Стивън Пинкър книга като „Щурият мозък“ е чиста проба отмора и удоволствие, а развлекателният стил на Дийн Бърнет си е бонус. Смятам, че е много сполучливо това решение да заложи на доза хумор и самоирония в описанието на работата на мозъка, като за отбелязване е и че не прекалява с шегичките. Материята е важна и интересна сама по себе си, но смилаемостта е нещо, което е важно, когато се насочваш към по-широка публика, каквито сме повечето несведующи в научните дълбини.
От същите жанрове
