Цяла нова граница се разтвори пред нас. Имаме възможност да създадем ново общество, с неизброими богатства зад всяка порта. Но решаваме, че на този свят има съкровище, и вместо да си поделим проклетата галактика, ще се бием за трохите от него.
В света на научнофантастичната приключенска поредица „Експанзията“ спокойствието никога не продължава дълго и в четвъртата част, „Сибола гори“, двамината автори под името Джеймс С. А. Кори отново разширяват познаваемото пространство – което обаче все така си е препълнено с човешката агресия и алчност. След като в предишната част, „Вратата на Абадон“, се вихреше битката за порталите, които водят до нови светове, сега през един от тях са преминали хора – импровизирано, набързо, без позволение, новите покорители на поредния Див запад, в който правилата не важат. Поне за известно време, докато от порталите не се появят създателите им. От които за момента има само отгласи и сенки.
Каквото и да беше създало протомолекулата и я бе изстреляло към Земята в незнайното далечно минало, то вече не отговаряше на призивите. Строителят на моста бе отворил пътя, но по него не се задаваха велики богове.
Ето я Нова Тера или Ил, както я наричат местните. Първият извънслънчевосистемен свят, на който кацат хора, смели бежанци от Ганимед, яхнали тежкотоварен космически шлеп, който профучава през Пръстена преди всички да са се окопитили и да са наложили някакви правила. Новият свят е повече от удачен за заселване, притежава смайващо богати и лесни за добиване залежи от литий и оцеляването на импровизираната колония изглежда перспективно. Но след заселниците, които търсят просто спокоен живот, винаги идват и онези с лицензите и договорите, които имат много по-големи амбиции – в случая това е енергийната компания „Роял Лиценз Енерджи“, която поема към Ил с всичките му там надлежно издадени разрешителни и решителност да получат това, за което са дошли. Сблъсъкът е неизбежен и толкова по-неочаквано е, че заселниците правят първата решителна стъпка, а лицето на техния страх и отчаяние е един от страничните герои от „Войната на Калибан“, допадна ми как Кори дава поле за изява на хора, с които вече сме се срещнали за кратко в предишните части.
И поредната криза е вече налице и много скоро след като първата планета за заселване е открита, върху нея се пролива човешка кръв, и тя далеч няма да спре скоро да се лее. Между местните заселници и придошлите „официални“ колонисти, сред които има и военни, и учени, се формират крехки отношения („Намираме се на чужда планета, на година и половина път от нашата система, запасите ни са унищожени и съществуват доста големи шансове хората, които сега ни помагат, да са саботьорите“), а от орбита огромният им кораб служи като страж, че местните няма да могат да продадат събраната от тях руда, единственият им шанс за оцеляване. Точно там се намира и Димитри Хевлок, когото познаваме още от „Левиатан се пробужда“, където беше партньор на веществения Милър (в отлика от невеществения, който все така посещава редовно многострадалния капитан Холдън).
Ако реагираме несъразмерно, пак ще подхванат любимата песен как злите корпорации притискат бедните поясни. Това е следпротогенов свят. Няма начин да спечелим.
Е, време беше да го спомена. Холдън отново е герой, който може да бъде използван за потушаване на коя да е криза, и от новата станция „Медина“ (бивш „Наву“, бивш „Бегемот“, челите ще знаят) той е запратен ударно към Нова Тера/Ил да потушава пожара между корпорацията и колонистите. Причината – „всички го мразят еднакво“ и „ужасен избор за дипломатическа мисия, което го прави идеален за случая“, навярно чувате отгласите от Фред и Авасарала в тези цитати, двамата кукловоди, които дърпат конците от сенките.
А на планетата нещата продължават да се разгорещяват ударно, нови жертви падат, а неизбежно твърде хубавото не е на хубаво – нещо във вътрешността на планетата се разбужда, задава се адски катаклизъм, който ще помете повърхността, а в орбита вместо горещо става студено. Неведома сила изключва ядрените реакции и могъщите кораби в орбита се оказват на броени дни от изгаряне в атмосферата, което създава още един драматичен фронт, в който между космическите съдове ще летят хора, предмети и какво ли още не, ще има отвличания, засади, спасявания в последния момент и изобщо качествен екшън. На повърхността пък всичко се оплита още повече, а призраци от далечното минало се разбуждат, като Холдън трябва да удържи хората да не се избият помежду си, а след това да попречи други неща да не ги избият на свой ред, а на всичкото отгоре всички ослепяват постепенно. Драма и напрежение до дупка, двамата автори са определено виртуози в създаване на напрегнати завършеци на романите.
Апокалиптична експлозия, мъртви реактори, терористи, масово убийство, смъртоносни червеи и сега ослепяващ мор. Тази планета е ужасна. Не биваше да идваме тук.
„Сибола гори“ дава повече от очакваното, това си мислех, докато я четях, защото залозите постоянно се вдигат, а покрай образа на нематериалния Милър продължават да се разкриват загадките от онова далечно минало, когато могъща цивилизация построява портали между звездните системи, но е нападната от неумолим враг, който може би не е изчезнал. Поредицата продължава да впечатлява книга след книга, а в тази специално видях както отгласи от иначе слабичката поредица от света на Star Craft, която четох миналата година, така и от изключителната поредица на Патрик Нес „Живият хаос“, където отново дилемата на хората беше дали да се избият помежду си, или все пак да благоволят да обърнат внимание на истинските заплахи. Продължавам скоро с „Игрите на Немезида“, както и скоро ще си взема и шестата част, „Пепелта на Вавилон“, преиздаването и продължаването на тази поредица е едно от големите събития тази година, няма съмнение в това.
