„Силата на географията“ на Тим Маршъл е от онези общообразователни книги, които е добре да бъдат четени, за да се ориентираме по-добре какво и защо се случва в света – защото нищо от събитията в наши дни не е без връзка с миналото. Точно това минало разкрива Маршъл в своите осем исторически етюда, посветени на различни държави, допълнени с два по-различни, единият от които е посветен на Космоса, а другият – на Сахел, огромна африканска област, обхващаща пет държави, съдбата на които пряко засяга бъдещето на цяла Европа. Още в началото авторът пише: „Географията е ключов фактор, ограничаващ човечеството по отношение на нещата, които може или не може да направи. Да, политиците са важни, но географията е по-важна“, макар че тук бих му опонирал с примера за Ли Куан Ю и невъзможната задача да превърне един град в икономическо чудо (вж. повече в „Сингапур и изграждането на съвременна Азия“ на Джийван Васагар). Но това е наистина от онези изключения, които потвърждават правилото.
Няма да преразказвам излишно от отделните глави, в общи линии Маршъл се стреми да опише накратко историята на всяка от държавите, а след това акцентира върху съвременните предизвикателства пред всяка от тях и как тези предизвикателства в някаква степен се дължат малко или много на географското разположение на конкретната страна. Началото беше особено интересно за мен, не знаех много за историята на Австралия. Фокусът, разбира се, е върху нейната огромна пустош в центъра на континента, за която техен учен преди век песимистично предполага, че няма да бъде усвоена, и макар думите му да са приети на нож, днес е ясно, че е бил прав. Маршъл подчертава огромната разлика например със САЩ, които като нова нация „се разпростряли в най-голямата речна система в света, разположена в някои от най-плодородните земи изобщо – речния басейн на Мисисипи“. Знаменателни са законите за расова чистота в Австралия, които съществуват чак до седемдесетте години на XX век, а още от тази глава ролята на Китай проличава явно, изобщо тяхното търсене на глобално влияние присъства във всяка глава.
И през ум не ни минава, че Китай е географски близо до Полша, но всъщност Пекин е на равно разстояние от Варшава и Канбера. Затова Китай постоянно следи картата на 360 градуса, докато Австралия гледа предимно на север.
Древната култура на Иран заслужава да бъде обследвана, но основният акцент, както може да се очаква в тази глава, е в последните десетилетия след революцията на Хомейни, чиито кървави деяния Маршъл лаконично обобщава така: „Както често се случва при революциите, либералите не се си давали сметка, че истинските вярващи говорели съвсем сериозно.“ Засегнати са сложните спорове на Иран с Израел и САЩ, желанието им да разработят ядрена програма, войната им с Ирак и изобщо ролята, която бившите перси имат в арабския свят около тях.
Съвсем наблизо е друга особена държава, Саудитска Арабия, която е „най-голямата държава без река в света, а във вътрешността ѝ се ширят две големи пустини.“ Маршъл описва създаването ѝ от Абдулазиз бин Абдулрахман бин Файсал бин Турки бин Абдула бин Мохамед ал Сауд (стори ми се интересно да препиша името му дословно), като акцентира на неговата среща с Рузвелт през 1945 г. на борда на американски боен кораб в Суецкия канал, когато двамата лидери се разбират, че „на американците ще бъде осигурен достъп до саудитския нефт, саудитците ще останат в границите си, а американците ще гарантират сигурността на Саудитска Арабия.“ Неизбежна е темата за най-известния саудитец – Осама бин Ладен, както и начина, по който държавата използва нефта като оръжие, за да разпространява своя тип религия: „Нефтът е пари, парите са влияние и докато светът иска онова, с което Саудитска Арабия разполага, страната ще има дипломатическа тежест в световните организации.“ И тук са намесени китайците, а изобщо в арабския свят те са са предимство, защото „за разлика от САЩ Китай няма интерес да насърчава човешките права с страните, с които има общ бизнес.“
След това Маршъл рязко променя посоката и се насочва към Великобритания, като вниманието е особено върху отношенията им с Шотландия, за които е малко да се каже, че са сложни и ще стават още по-сложни, ако Шотландия реши, че иска да е част от ЕС. Исторически това далеч няма да е прецедент, авторът посочва, че „първият шотландско-френски договор бил подписан още през 1295 г. и в него се казвало, че ако Англия нападне Франция, Шотландия ще нападне Англия, отваряйки война на два фронта…. Всички шотландски и френски владетели, с изключение на Луи XI, подновявали договора чак до 1560 г., когато той вече бил известен като „Стария съюз“.“
Двете последователни глави за Гърция и Турция са доста преплетени, защото враждебните отношения между двете държави датират от векове назад. Посочено е ясно и британското влияние през XIX и XX век, когато техните интереси са да държат Русия извън Средиземно море заради опасността да блокира Суецкия канал, с което да „застраши достъпа до Индия“. Маршъл пише много за използването на мигранти като геополитическо оръжие от страна на Турция, а борбата за острови и зоните на влияние имат просто обяснение: „Ходовете на Турция в Средиземноморието имат за цел както да осигурят ресурси на страната, така и да дестабилизират Гърция“.
За мен най-интересна беше главата за Сахел, този дълъг 6000 км африкански коридор точно под Сахара, който обхваща Мавритания, Мали, Нигер, Чад и Судан, като точно там се намира например легендарният град Тимбукту (вижте повече в „Дръзките контрабандисти от Тимбукту“ на Джошуа Хамър). Маршъл посочва, че там „лешоядите от „Ал Кайда“ и „Ислямска държава“ се хранят със страданието на отделни групи от населението, в опит да постигнат по-широки цели…“, а на тези цели сякаш няма какво да се противопостави – и изводът е, че „каквото се случва в Сахел, не винаги остава в Сахел“, а разрастващите се проблеми там ще доведат до огромна мигрантска вълна, която първо ще дестабилизира изцяло Северна Африка, а след това ще залее и Европа. Корените на тези проблеми, разбира се, се дължат и на действията на самите европейци в миналото, и особено на Берлинската конференция от 1884-1885 г., на която европейците разчертават „спорните граници в Африка“, акт, който британският министър-председател Лорд Солсбъри описва няколко години по-късно така: „Раздавахме си едни на други планини, реки и езера, възпрепятствани единствено от дребното неудобство, че не знаехме къде точно са тези планини, реки и езера.“ Особено внимание Маршъл обръща на опитите на Франция например да потушава политическите пожари там, но е важна и увеличаващата се роля, включително и като военно присъствие, на Китай. Това е район, за който просто трябва да се признае, че „географията на етносите се оказва по-силна от тези на държавните граници“ и че ЕС трябва да работи в посока неговото развитие и уморотворяване – друга опция няма, географията е неумолима.
Историята на Етиопия също заслужава внимание – Маршъл пише, че „християните там са склонни да възприемат страната си като „остров на християнството в морето на исляма“, а по линия на мой добър приятел и изключителен преводач, който живееше там доста години, бях чувал за много от техните проблеми. Те могат да бъдат сумирани в думите на министър-председателя Абий Ахмед, който година преди да дойде на власт казва в своя реч: „Имаме само една възможност и тя е да сме обединени…. Другата възможност е да се избием помежду си.“
Главата за Испания и федералистките стремления на каталунците и баските ми беше както интересна, така и отчасти позната, защото в „Изчезнали кралства“ на Норман Дейвис има обширна глава за Арагон, който днес е испански, но дълго време „се бунтува срещу кастилското високомерие“.
Последната глава, за Космоса, е интересна, накратко показва как междудържавните конфликти бавно, но устойчиво се пренасят и там, и какво следва от евентуалната милитаризация на околоземното пространство.
„Силата на географията“ определено ми допадна, ще си набавя и другата издадена у нас книга на Тим Маршъл – „Пленници на географията“. Като цяло книгата ми напомни на друг мащабен труд на Норман Дейвис – „Под различни небеса“, но написана на много по-достъпен език и с фокус върху съвремието, а не толкова върху миналото. Наистина смятам този тип обобщаващи заглавия за изключително полезни и нужни в свят, в който някоя снимка, карта или категоричен пост в социална мрежа могат да бъдат приети за очевидна истина, без да се дава сметка за много по-широкия контекст на всичко случващо се около нас, в който миналото винаги има своята важна роля и не може да бъде пренебрегвано.
От същия жанр
