Вече не помня на кой панаир си взех изследването „Симеон Велики и Византия“ на полския византолог Мирослав Й. Лешка, няколко години стоя в купчините, но все пак ѝ дойде времето. Този поглед към считания за най-велик наш владетел е двойно външен, защото, от една страна, основните извори за живота и делата му са византийски и крайно необективни, но и, както пише в предговора си проф. Георги Минчев, „погледът на автора е „външен“, тъй като е лишен от напластените в българската историческа памет романтични митове с националистически оттенък, нерядко близки и охотно репродуцирани в съчиненията на български историци, филолози и публицисти, описващи един или друг аспект от царуването на Симеон Велики.“
Първото, което ме впечатлява като все пак исторически възпитаник, е огромният придружаващ научен апарат – бележките под линия изобилстват, позовават се на извори, на документи, на изследвания, посочват алтернативни гледни точки, авторът влиза в обичайния научен спор с другите изследователи, показвайки защо поддържа една или друга теза в синхрон или противовес с други учени. Лично за мен, а и за всеки любознателен български читател, предполагам, биха били интересни не толкова познатите идеи и установените с относителна сигурност факти, а по-скоро тези, които влизат в конфликт с това, което учим с пълна убеденост и на училищния чин, и на студентските скамейки. Например Лешка пише, че не е ясно в коя школа е учил Симеон, може и да е Магнаурската, но има и други възможности. Според него всъщност няма сигурни данни за религиозната политика на печално познатия ни брат на Симеон – Владимир-Расате, няма доказателства за репресии срещу духовенството или новопокръстените българи, но има вероятност все пак религиозният фактор да е имал значение за решението на Борис да го отстрани. Всъщност не можем да сме сигурни дори и че е бил ослепен, тази практика не е била популярна в България. Проф. Лешка се спира пространно на събитията олко възкачването на Симеон на престола и как точно той се е отказал от дадения монашески обет и е поел властта – той коментира, че за съвременниците му това е „нещо изключително и надхвърлящо въображението“.
Проследени са, разбира се, успехите на владетеля във войните с византийците, като се отчита все пак важният фактор, че през цялото време вниманието на империята е ангажирано и с войни с арабите. Отделено е доста място на споровете около титлата на Симеон и каква точно е била тя, както и прочутата церемонията от 913 г. и доколко тя е била реална коронация в очите на византийците – за българите е ясно. Териториалните завоевания са важни, но все пак погледът на външен учен охлажда темпераметните залитания към „трите морета“: „Посочването на България в този контекст като империя, простираща се от Черно море до Адриатика и от Дунав до Коринт и Дарданелите, е наистина красива риторична фигура, но не отразява тогавашното фактическо влияние на Преслав“. Също ме впечатли, че любимото споменаване в българските учебници, че Симеон е наричан от византийците „полугрък“ заради блестящото си образование, всъщност носи негативен оттенък – че той така и не е станал изцяло „грък“, разбирайте цивилизован, докрай. За щастие на България, бих казал.
Нямам намерение, нито мога, да преразкажа книгата, но мога да кажа, че „Симеон Велики и Византия“ е едно впечатляващо изследване – изпълнено е с уважение към Симеон Велики и България, но и с хладен научен разум са изложени концепции, които оборват възгледите на по-романтични български учени и от далечното и близкото минало. Всичко това – с всичката научна условност на прочита и на познати, и на не толкова познати извори, на познаване и на по-широката картина за събитията във византийската империя и нейната политика не само на Балканите, но и по другите ѝ граници. Лешка не признава вероятността Симеон да имал възможност да завладее Константинопол – най-малкото е живял достатъчно дълго в града, за да е наясно с изключителната му защита, рожба на късноримски технологии, които през Средновековието са недостижими. Но признава изключителната му роля и във военно, и в в политическо и културно отношение не само за българските земи, а изобщо за Югоизтична Европа.
От същия жанр
