Преди две години завърших ревюто си за една друга книга с думите „колкото повече се тръби, че някое място е рай, толкова повече то ще да е адът.“ Книгата беше “Забранени истории от Северна Корея” на автор с прозвището Банди (Светулката) и ми направи силно, но угнетяващо впечатление. Затова и толкова ми бе трудно да отворя „Синът на управителя на сиропиталището“ – и толкова по-трудно ми бе да продължа и в крайна сметка да завърша книгата. Защото по-лесно е да не я прочетеш.
Читателят е повлечен като в мътен бързей, причинен от внезапен порой – именно с какъвто започва животописът на Джун До, детето от сиропиталището, което не е сирак. Във водите буйно се носят отломки от какво ли не, дори от хора. И всеки опит да се спаси някой давещ се само води до нови жертви. В света на Джун До има изобилие само от жертви. Адам Джонсън обрисува най-мащабната представима сивота. Всички са бедни, всички се трудят, всички са нещастни – а им се втълпява ден след ден, че са най-богатите на света, че имат всички привилегии, че са щастливи, щастливи, щастливи под закрилата на Любимия ръководител. Той е слънцето, което грее над тая отломка от държава и тая отломка от един друг свят. А щом един човек е слънцето, всички други са само сенки.
Животът на сина на управителя на сиропиталището е суров, но разнообразен. От набезите до японския бряг за отвличане на хора, през работата на кораб като радиошпионин и доста абсурдното му попадане на дипломатическа мисия в Тексас, та до неизбежното сякаш попадане в лагер – навсякъде Джонсън задълбава не толкова във външното изтезание над тялото, а повече над вътрешното изтезание над духа. Героят му няма истинско лице, няма истинска самоличност, дори името му, като на всеки сирак, принадлежи на мъченик на революцията и носи свое значение, към което той трябва да се нагажда. На гърдите му, където се татуира образът на съпругата, е положен този на известна актриса, свързвана с любовен триъгълник между Любимия ръководител и неговия прославен командир Ка, извършил немислими подвизи и въпреки това под угроза като всеки друг (спомнете си какво се случва с практически всеки съратник на Сталин).
Втората част на книгата е посветена именно на този командир Ка, който се завръща различен от мината, която е инспектирал. Тук вече Адам Джонсън докарва романа си до абсурд, сам го изкарва от релсите на здравия разум (доколкото това е възможно спрямо Северна Корея) и в противовес на първата част обрисува цветен и бурен сюрреалистичен екшън с бомбастичен край. Скачайки във времето, той усложнява структурата на книгата си, като на места преливането от един в друг образ или момент на действието не са отбелязани изрично – навярно за да предаде, че всъщност това няма значение, защото всичко там се случва в една безвременна реалност, в която, както вътре често се посочва, е важна историята, а не човека. Защото каквото каже Любимият ръководител, това е истината.
Нямам сили да разчепквам повече този роман. Четенето му беше трудно и само упорството ми попречи овреме да се откажа и да не си го причиня, защото няма как да четеш тая история и да се усмихваш и да гледаш ведро на света. Нямам понятие колко истинност е вкарал в книгата си Джонсън, нито докъде е докарал своята литературна хиперболизация, която само към края е достатъчно отявлена, почти навсякъде другаде се движи по бръснача на двусмислието. Може да е истина, може и да не е. Каквото каже Любимият ръководител.