Тя му казала, че сякаш изведнъж целият свят бил полудял.
Той отвърнал, че това съвсем не станало изведнъж, тъй като от доста време насам мястото на света било в затвора или в лудницата.
Именно в още едно полудяло време като нашето Кърт Вонегът е по-нужен от всякога, най-малкото за да припомня, че и по-лошо е било, но сме го превъзмогнали. „Синята брада“ е роман от края на 80-те, време на предстоящи титанични промени, и за беда можем навярно да прокараме пряк аналог с настоящето. С типичното си язвително чувство за хумор той се разпростира из кривините на XX век, а през образа на своя герой, едноокия, но всевиждащ Рабо Карабекян сам още в началото пише, че си прави нещо като „иронична автобиография“, като едновременно с това отдава почит на абстрактния импресионизъм, „първата истинска школа за изкуство, родена в Съединените американски щати“, онова изкуство, което не се опитва да каже нищо и поради тази причина казва всичко за съвременния свят.
На всекиго по една война.
Откриваме Рабо в късните години, когато се разполага в голяма къща с особен статут: „Защото, освен че е мой дом, тази къща е дала подслон на най-богатата частна колекция от картини на абстрактния експресионизъм. А тъй като от десетки години насам не съм свършил нищо полезно, едва ли съм нещо друго освен пазач на музей.“ Той с носталгия си спомня дните след Втората световна война, когато неусетно се сближава с художници, които по-късно ще бъдат признати за основоположници на школата на абстрактния импресионизъм (имена като Джаксън Полък и Марк Ротко се срещат тук-таме по-страниците, редом с измисления от автора Тери Китчън), а още в началото героят обезоръжаващо си признава: „Вероятно наистина съм бил калпав художник, но в замяна на това станах страхотен колекционер!“ Той иде от род, в който почти всички са „заклети самотници“, и макар това да му е в кръвта, този блян на устойчивата самота ще му бъде отказан.
Най ми е сладко, когато връча ръкописа си на издателя и му кажа: „Ето! Свърших с него и повече не искам дори да го виждам!“
В къщата по покана на Рабо живее и неговият добър приятел и писател – Пол Слейзингър, с когото имат сложни отношения, което скоро ще излезе наяве след нахлуването на една истинска фурия в дамски образ, Цирцея Бърнам, която съобразно името си преобръща всичко с главата надолу. Тя самата има своя голяма тайна, но най-силно я гнети това, че нейният домакин, изживявайки се като Синята брада от приказката, ѝ забранява достъп до неговото добре заключено ателие в хамбара, където от години крие своя голяма тайна, за която все пак дава известна подсказка: „онова, което се намира там, е по-голямо от кутия за хляб и по-малко от планетата Юпитер“. А в миналото на Рабо един друг герой е Синята брада, прочут художник и поклонник на Мусолини, който неохотно и след доста драматични събития го взема отчасти под крилото си, докато му забранява само едно място – Музея на модерното изкуство, а покрай неговото странно чиракуване се развива и причудлива любовна история, която спокойно мога да онагледя отчасти с тази от „Лудориите на лошото момиче“ на Марио Варгас Льоса. От гледната точка сре 30-те години на миналия век Вонегът прави и недвусмислени аналогии с края на 80-те, които някак притеснително отразяват и реалността на нашето време:
Голямата депресия не беше свършила и улиците бяха пълни с бездомници, съвсем като днес. Вестниците бяха пълни със съобщения за съкращения на работници, закриване на ферми и банкови фалити, съвсем като днес. По мое мнение единствената разлика е, че благодарение на телевизията днес можем да скрием Голямата депресия. А вероятно и Третата световна война.
Както и в другите романи на Вонегът, и тук Втората световна война е същностна част от тъканта на сюжета, като Вонегът, който е видял военна Европа отвътре, пише с намигване: „Ако градовете още са на мястото си, когато идеш там, никога не забравяй, че европейците, с които си пиеш кафето, бирата или виното и с които разговаряш за живопис, литература или музика, чакат само едно – да им разрешат да убиват и да разрушават законно!“ И след това насочва своя сарказъм и към сънародниците си:
В онези години беше съвсем в реда на нещата да се говори по този начин особено от патриотично настроени американци. Направо ни се повдигаше от войни, непрекъснато повтаряхме колко малка армия и флот поддържаме и колко незначително е влиянието на генералите и адмиралите върху политиката на Вашингтон. Наричахме „търговци на смърт“ всички производители на оръжие.
Представяте ли си?
Но най-силно иронията на автора е насочена към самия него и изобщо творците, които вменяват на изкуството си по-висши функции. Той пише с насмешка за „заблудите на духовното високомерие“, като вменява тази горда реплика на един от героите си: „Художниците заедно с разказвачите, поетите и историците са членовете на Върховния съд на доброто и злото…“, а сетне декларира, че неговите абстрактни експресионисти категорично отказват да участват в състава на подобен съд. И героят му сам се надсмива над себе си, като още в началото посочва, че усилията му да твори са били осуетени от избора на боя, която с времето изчезва и това обрича идеите му на забвение. Но и точно тук се крие основната тайна, която задава изключителният тон на завършека на романа и свърза в едно минало, настояще и бъдеще – онова минало, „когато над Европа изгря слънцето и Втората световна война свърши“, неговото настояще точно преди края на Студената война и нашето бъдеще, когато тя се е завърнала с пълна сила и нови пренареждания на голямата шахматна дъска, ако мога да заема заглавието на книгата на Бжежински.
„Синята брада“ за мен е сред най-добрите романи на Вонегът, редом с „Котешка люлка“, да речем – отчасти защото сякаш той изобщо не се стреми към това. Универсалните теми, които вплита, варират от личното до глобалното, а постоянната самоирония захранва един наглед лек сюжет, зад който се крие много мъдрост и прями и недвусмислени паралели между времената, които, ако не се имат предвид, ще позволят оная работа с повторението на историята като трагедия и като фарс. Чудя се дали в наши дни би могло да има автори като Вонегът, след като абсурдът вече е официална политика и просто няма къде литературата да хиперболизира на воля.
