Смъртта е функцията, която природата е измислила, за да наподоби фотографията.
Хората пък са измислили фотографията, за да хванат прекрасния миг на смъртта.
Приказно ми е в последно време. След бисера „Кървавата шапчица“ на Анджела Картър директно ми тикнаха в ръцете „Синята брада“ с прям и според мен необосновано злостен коментар, че съм приличал на главния герой :). Разбира се, това е долна клевета, но пък вече мога да си призная, че си промених напълно мнението за Амели Нотомб – по-рано я избягвах като дявол тамян, но след пробива с чаровната „Любовен саботаж“ тя затвърди доброто впечатление.
Това е особеност на испанската аристокрация – червата ни са прекалено дълги. Така се е родила търговията с индулгенции.
– Нещо не схващам връзката.
– Испанските угризения са по-трудни за смилане, като се има предвид дължината на червата на грандовете. Индулгенциите са облекчили доста храносмилателни проблеми.
Тази забавна вариация по класическата приказка (която трябва да бъде припомняна на всички, припадащи по мили вампири и мистериозни богати благородници) е кратък роман без претенция, изпълнен с черен хумор, хапливи диалози, умерена, ненатрапчива интелектуална атмосфера, шеги със сериозната като апокалипсис католическа вяра и не твърде дразнещи гурме отклонения. Страница след страница един мухлясал благородник развива чалнати теории, въртейки се около мистериозното изчезване на жените, живели при него, докато настоящата му наемателка е едновременно отвратена и привлечена от него.
Разтърсваща гледка – пръски от велика Испания, полепнали по огледалото и балдахина над леглото. Затова и смених прислугата. Как да си запазите уважението на прислужници, които са събирали парчета от родителите ви?
Дон Елемирио е директно излязъл от „Зоро“ на Джонсън Маккъли, която препрочитах пак и пак като дете, само че е уловен в примката на дигиталната ера и затова не напуска къщата си. Никога. Родителите му са загинали при чалнат инцидент, който подозрително прилича на убийство, а не твърде наивната, но, разбира се, красива Сатюрнин Пюисан тръгва да разплита тайните му от тази отправна точка – със сигурност тя няма точно никакво намерение да влиза в забранената стаичка и да си навлича гнева му. Но пък по женски перфидно може да го хлъзне сам да се издаде…
Храносмилането е чисто католическо явление. Докато свещеникът опрощава греховете ми, мога да поглъщам и тухли…
Амели Нотомб не разказва нова история, но я прави да звучи жизнена, млада и истинска. След края човек може само да се усмихва доволно – белгийската писателка не страда от така неприятното желание на много автори да градят чутовни драми, гарнирани с опустошаващи страсти. Тук имаме сблъсък на силна жена със силен мъж със слаби ангели – това чудесно условие за конфликти от началото на света, че до края му. Нека има любов, нека има флирт, размяна на реплики като фехтовка с рапири – пък каквото ще да става след това.
Ще взема да прочета малко по малко и другите романи на Нотомб, очарователна е.
Вижте и ревюто на Милена Ташева в „Аз чета“, както и това на Емилия Найденова в „Под моста“.