…той обичаше да извърта нещата така, че всеки, който е щастлив, да изглежда или тъп, или побъркан.
Чудя се, ако – и когато всъщност – в наши дни някой автор предаде възхитително откачен ръкопис като „Сирените от Титан“, как би бил приет. Мисля, че по-скоро ще бъде отхвърлен с лека ръка, толкова неконвенционален е тук Кърт Вонегът, толкова непобиращ се в никакви литературни ограничения (това фантастика ли е изобщо при все наличието на летящи чинии и цяло-целеничко извънземно?!), толкова невъзможен за обобщаване и дори просто преразказване, камо ли за цялостно осмисляне. Хубавото е, че е излязъл в друго време, с безспорно по-ерудирана публика, която все още не е била изцяло изпаднала под телевизионната омая (нито тая на социалните мрежи). Публика, която може да провиди както забавните и открити препратки към „Алиса в Страната на чудесата“ – една малка врата, една изчезваща последна усмивка, да се позасмее на прозвището „Йона“, което си лепва сам героят, и на това на космическия му кораб – „Китът“, все малки детайли, които са един тънък пласт под очебийното. Цели седем години делят втория роман на Вонегът от първия – „Механично пиано“, но темите, които го вълнуват, са все така мащабни и общочовешки. Но избраните от него средства да ги разчепка са много различни.
Всъщност Беатрис бе направила с лицето си същото, което би направило всичко най-обикновено момиче – беше го покрила с достойнство, страдание, интелигентност и щипка пикантна проклетия.
В този свят на Вонегът космосът е отказан на човека – оказва се осеян с опасни капани (как да не ги именуваш с кеф „хроно-синкластични инфундибулуми“), които правят шматкането из него крайно рисково. Както се убеждава на практика пътешественик с помпозното име Уинстън Найлс Румфорд (и неговото куче), който се бухва в един такъв и като следствие се превръща във вълново явление, разтегленото от Слънцето до Бетелгейзе. Но по-важното е, че Румфорд (и кучето) се движи и във времето, а на определен период се материализира в собственото си имение на Земята за точно един час. Още първият от които се оказва напълно достатъчен, за да вбеси съпругата си и тя да отказва повече да го види. За сметка на това единственият поканен гост на това особено събитие идва с огромна охота – това е най-известният наглец на планетата, безумно богатият и арогантен Малахия Констант. Който бързо разбира, че бъдещето му ще е всичко друго, но не и това, което е очаквал. И то включва Марс, Меркурий и Титан, както и съпругата на Румфорд. И това са само нормалните неща от предсказанието.
Крясъците на тълпата, взети заедно, представляваха колективен вик на възмущение и болка. Тълпата, на която не бе обещавано нищо, се чувстваше измамена, защото не бе получила нищо.
Няма да преразказвам какво се случва, разбира се. Вонегът гради своята трагикомедия с вещо майсторство, позволява си да насели Марс „с многобройно и развито във военно и индустриално отношение общество“, което е било „набрано от Земятга и прехвърлено на Марс летящи чинии“, а това тоталитарно общество, подчинено на милитаризма с прости антени в мозъците на почти всички, готви атака към Земята отчасти в духа на романа на Хърбърт Уелс. А летящите чинии пък са се появили като следствие от наличието на съвсем истинско извънземно, аварирало в Слънчевата система и търпеливо чакащо твърде дълго за резервна част, с която да поправи космическия си кораб. И точно тук геният на Вонегът – казано недвусмислено и прямо – завързва тоя причудлив сюжет в мащабна сатира на човешката цивилизация и нейния стремеж към постоянно и неудовлетворяващо дирене на въпросите за Живота, Вселената и всичко останало, ако мога да заема нещо от друг гений на откачения хумор. Вонегът дава отговор на тия въпроси, между другото, ясно обяснява защо ни има на тая планета, както и какво точно е „кулминацията на цялата човешка история“, но това върви и с кървави събития, поява на нова глобална и непонятно как с лекота приета религия, а хората охотно решават да се откажат от късмета като фактор и сами да се окичат с физически пречки с цел изравняване на възможностите. И това е само драсване по повърхността на събитията в романа.
„Станах жертва на поредица събития, както всички останали.“ Тези думи сумират всичко. Ако не сте чели книгата, ще да са просто интересни. Ако сте – знаете каква абсолютна мъдрост съдържат в себе си. „Сирените от Титан“ е първото неоспоримо доказателство за незаобиколимото място на Кърт Вонегът в литературата през ХХ век, както и за абсолютната невъзможност той да бъде причислен към коя да е категория писатели. Той е просто себе си, отличителен, ироничен, саркастичен, циничен и всъщност много лиричен и поетичен, когато пожелае. В този роман има всичко.
