там, където пият ракия, бира и вино в една и съща чаша, всичко може да се случи.
Преди две години прочетох „Рицарите на празната чаша“, дебюта на Костадин Костадинов, и бях наистина впечатлен, чудесна сатира за живота в едно забутано село. Затова и когато преди няколко месеца излезе корицата на „Ситно, с клякане“, зачаках с нетърпение. И сега ми е доста горчиво, но трябва да призная, че през цялото време имах усещането, че препрочитам първата книга, просто не намирах разлика с ония и тия герои, с онова и това село. И макар случващото се да бе забавно, драмата да се нагнетяваше отдалеч, а в края да се случва очакваният Апокалипсис, така и не можах да се отърся от усещането за нещо вече прочетено.
Японците си имат камикадзета, ние – редови комунисти. Разликата е, че не те се жертват – ние ги жертваме, защото това е комунизмът – жертва. Всички ние сме жертви, просто няма друг начин.
„Ситно, с клякане“ е силно антикомунистическа книга. Сред текста начесто са пръснати абсурдните лозунги от някогато, които просто не вдявам как са били приемани насериозно, но нейсе. В Момино, разделено на Горно и Долно, от което произтичат и доста от проблемите, комунизмът никога не си е отивал, макар формално демокрацията да е дошла. Наблизо е разположена секретна база, в която има (или няма) стотици хиляди снаряди, от които братушките е трябвало да се отърват немедлено. Те могат (или не могат) да избухнат и да заличат селото, като около този им апокалипсисопотенциал се въртят и плановете на няколко злостници, които продължават да мислят постарому. Всички знаят кой е бил доносник едно време, всички знаят кой е сега – а уж най-голямата драма е красивата циганка, живееща в блатото, около която се въртят мислите и на главния герой, бивш поп, поддал се веднъж на изкушението и останал завинаги пленен в самосъжаление за тая слабост. Цялото село практикува масов спорт – строеж на землянки, което хипотетично би ги спасило от широк спектър заплахи, но не е помогнало при избухването на Чернобил, тема, която героите в романа нищят доста често.
Измерваш, получаваш резултат, после записваш онзи, който е в плана… Толкоз ли е сложно!
Както си казах горе, трудно прочетох „Ситно, с клякане“, тромаво се развиваше и не усещах оная лекота, която толкова ме впечатли в първата творба на Костадинов. Може би съм се преситил на такива книги, в които хуморът идва от противопоставянето на селското упорство на мераците на местните властници, от пространни описания на кръчми и запивки, на лафове, които идват както от диалекта, така и от светоглед, който е коренно различен от модерния. Хареса ми пародирането на комунистическите порядки и упоритото, чак болезнено следване на плановете, дори да са в пълен разрез с реалността.
От същия автор
От същия жанр
