Това беше то – любов. От нея идваха неприятностите. Тя беше по-ужасна от глада и студа. Сами по себе си жените бяха приятни за окото и симпатични, но с тях идваше това нещо, наречено любов, и те бяха проникнати чак до костите от него, ставаха толкова неразумни, че човек никога не може да предполага какво ще е следващото им действие.
Отдавна имам „Сияйна зора“, но все не ѝ идваше времето – не знаех колко хубаво ще бъде да се върна в света на Джек Лондон, при това в роман, който е нещо като събирателно и на любимите ни приключенски романи от мразовития север, и от разкази като „Първобитният звяр“, който, събран в едно тъничко книжле заедно с „Играта“, съм препрочитал десетки пъти. Всъщност паралелите с този разказ към края могат да се открият немалко, но в романа възходът и кратките падения на главния герой са развити много по-обстоятелствено.
Елам Харниш е името му, но всички го знаят под прозвището Сияйна зора. Той е най-дивият, непокорен, могъщ и несломим обитател на севера, той е златотърсач сред хилядите други – не е богат, не е и беден, и е готов да захвърли всичко в една луда нощ на танци, пиене и игри на карти. А веднага след нея да се метне на шейната си и да се впусне в безумна надпревара със смразяващия студ и изтичащото време, заменяйки ту кучетата, ту придружителите си, които не могат да смогнат на неговата стихийна енергия. Той е най-силният по тези земи и непоколебим оптимист – сред пустите долини вижда бъдещи градове, сред планините му се привиждат златни жили. Но за успеха си в търсенето на злато първо трябва да плати жестока цена и почти да загине от глад, участ, от която се спасява на косъм, оцелявайки твърде дълго по безумен начин след провала на една експедиция.
От друга страна, се разправяше, че когато танцьорката Фрида пристигнала през проходите с кану сред плаващите ледове по Юкон и предложила хиляда долара за десет чувала с брашно, но нямало кой да ѝ продаде, той ѝ изпратил брашното като подарък, без дори да я види. Десет чувала били изпратени по същия начин на самотния католически свещеник, който тъкмо основаваше първата болница.
Щедростта му не знаеше граници. Някои я наричаха безумна. Във времена, когато – следвайки предчувствието си – той взимаше по половин милион за половин чувал брашно, беше просто безумие да се дават цели двайсет чувала на някаква танцьорка и на свещеник. Но такъв беше нравът му. Парите бяха чипове и нищо повече. Той се вълнуваше от самата игра, не от тях.
Но късметът го чака. Късметът не само на щастливеца, но и на упорития и неудържимия. И на този, който не се задоволява да вади ценния метал от земята, а на мъж, който го впряга в действие, който прави бизнес и задоволява нужди, създава индустрии, бори се като лъв с конкуренцията, готов на най-безумни залози и на немислими загуби – защото знае, че от печалбите ще компенсира и тях. Северът е негов – преди да дойде времето да се откаже от него и да слезе на юг, при големите риби, където ще открие един съвсем различен свят. И след първите разочарования от него да се научи да играе една съвсем различна игра на милиони, на спекула в несравними мащаби, на хищничество сред други хищници. До мига, в който все пак позволява на любовта от началния цитат да влезе в живота му – и след нея нищо вече няма да е същото.
„Сияйна зора“ е от онези романтични романи, които е добре да се четат на младини, защото вдъхновяват – точно както на мен ми повлия „Богат, беден“ на Ъруин Шоу и съм благодарен за това. В този роман на Джек Лондон освен отгласите от неговите творби като „Дивото зове“, „Белият зъб“, „Белю Пушилката“ и други, се сещах и за приключенски класики като „Долината на сърдитата река“ на Бено Фьолкнер, а със сигурност ми убягват други, които описват същността на хищническия капитализъм в този период, който Лондон така яростно изобличава чрез своя герой. Разбира се, наивитетът в края идва в повече, но си има своя чар, а и вече знаех как тази сивоока дама ще повлияе на Харниш, защото вече бях чел сходна история в боксьорския разказ, който споменавам в началото.
От същия автор
От същите жанрове
