Още едно чудовище от Брандън Сандерсън се стовари по щандовете на книжарниците – толкова чаканото продължение на „Пътят на кралете“ със своите 1024 страници е чутовно преживяване, което си причиних без угризения в продължение на един цял уикенд, в който не правих почти нищо друго. Спомням си, че именно с първата част бе първият ми досег до Сандерсън – бях просто пометен от мащаба на сюжета и безукорното детайлизиране на света, в който се развива действието на романа. След това изчетох всичко, излизало на български – трилогията „Мъглороден“ („Последната империя“, „Кладенецът на възнесението“, „Героят на времето“ + „Сплавта на закона“), „Елантрис“, „Спиращият войната“, „Ритматистът“, „Стоманеното сърце“… всяка от тях, при все че са много различни, бе само отглас на впечатлението, което от самото начало се запечата в мен. Затова и очаквах „Сияйни слова“ с огромно нетърпение – и макар според мен да няма реално надграждане на първата част, както и да има обичайно за автора туткане на сюжета тук-таме, той успя да изкласи отвъд очакванията ми и както да ме изненада с някои сюжетни решения (макар че една от сполучливите изненади от началото я окепази в края), така и да успее да събере разпръснатите си герои, да опише качествено промяната в тях, да ги издигне или срине, както и да поведе книгата към вихрен и мащабен край… който обаче не приключи историята, макар да даде доста отговори.
Няма да навлизам в пространни писания за света на Рошар – в ревюто за първата част подробно съм описал с какво мащабно начинание се е заел Сандерсън. В „Сияйни слова“ той продължава приключенията на основните си герои, като Каладин малко или много се обезличава през голяма част от книгата. Той приема много сериозно ролята си на ръководител на охраната на Далинар, а постоянната заплаха от чудовищния убиец Сет, който жъне кралски глави с лекота, прави задачата му изключително трудна. Много по-важна роля е отредена на симпатичната Шалан, която след ред перипетии се добира до военния лагер в Пустинните равнини и започва да играе отредената й роля – неизбежното привличане между нея и Каладин, основано както на стартирането им от доста задни редици, така и на способностите, които и двамата крият (включително от себе си), не е дразнещо и натрапчиво, нито предопределено като изход. Брандън Сандерсън умело движи своите герои, които са далеч по-живи и истински от малко типизираните в Мъглородната трилогия, допадна ми и как прехвърляше гледната точка от другата страна – при паршенидите. Там най-сетне разбираме защо те извършиха кралеубийството, с което започна първата част, както и се доразвиват техните еволюционни характеристики – оригиналните идеи се сипят една след друга, а войната, превърната в безконечно забавление за благородници, е на път да се ожесточи. Далинар продължава затъването във все по-живи и застрашителни видения, които малко по малко разкриват бурята, която иде с бясна сила и ще помете света.
На тези малко над 1000 страници Сандерсън показва в пълния си блясък чудовищния си талант – ясно е, че всяка фентъзи творба от този мащаб може да изглежда поразтеглена, но всъщност точно тази детайлност, това разгръщане на сюжета и плавно еволюиране на героите в една или друга посока правят книгата толкова завладяваща. „Сияйни слова“ е изключителен пример за съвременно фентъзи, което съчетава мащабни приключения със сложни, противоречиви герои, които от върха се сриват в калта, а мястото им се заема от неочаквани кандидати, намерили сили да надскочат ръста си. Предопределенията са от малкото стандартни клишета, които се чудя дали е възможно изобщо да бъдат избегнати – примерно Каладин е онова, което знаем, че е, но пътят, който изминава от победата си над Броненосеца до осъзнаването на истинската си същност, е дълъг, труден и осеян с тръни. Поемането на отговорност, делегирането на задължения на околните и очакването те да се справят с тях са трудни за родения да бъде втора класа човек. От другата страна е Шалан, която е лишена от илюзиите и идеалите си, търси знания в книгите, които да приложи към реалността, за да я осмисли – в този том от просто наблюдател на света с объркана душевност тя се превръща в целеустремена жена, която отива дори отвъд полученото наготово самочувствие на родената облечена във власт Ясна Колин.
Ако в края шеметното действие ме остави без дъх и бях огорчен само от осъзнаването, че това не е завършекът, който толкова очаквах, то сега съм щастлив, че този свят се оказа много по-сложен от представеното досега и Сандерсън ще продължи да го гради и разгражда. Наясно съм, че поредиците му вече станаха доста, като очаквам следващите книги във всяка една от тях, но безспорно „Летописите на светлината на бурята“ за мен си остава номер едно – това, което чакам, и това, което ми е по-важно от всички останали. И смятам за безспорно, че засега това е магнум опуса на автора, че тази поредица ще се отличава сред всички чудеса, които пише, че с нея ще бъде запомнен – пък ако надскочи това очакване с друга творба, ще бъде невероятно.
Чест и почитания за Христо Чуков, нарисувал тази невероятна корица, доста по-добра от другите, с които досега книгата е излизала, както и изобщо към издателството за труда, който полагат книгите да излизат в този впечатляващ вид.
Още едно мнение за книгата може да видите при Флориан Пекаж.
