Лека, чудна, за четене на един дъх – това няма да го прочетете на задната корица, където има обичайните сериозни слова (които даже май не са за тая книга), но „Скептици“ е точно такава. Тя е много различна от меланхолията и вдълбочеността на „Шлеп в пустинята“ – тук Людмил Тодоров е заредил цялата жизненост на младостта, на фантазията, на преследването на мечтите: дали чрез случайността и поривите, дали чрез внимателно планиране на всичко.
„Скептици“ е книга за млади, писана и за възрастни, които ще разпознаят себе си и ще ги разберат. Историята проследява отношенията между брат и сестра, които тръгват от различни позиции в борбата си със света, не разбират гледните си точки, но се осланят един на друг във всеки един момент. Тя, Софчето, е приказлива, фантазна, плашеща се от всичко, дори от това, което се ражда в главата й и което тя с лекота смесва с реалността. Той, Наско, методичен, разсъдлив, планиращ и умеещ да се налага – готов да заложи очакване за нещо след години и да работи методично за постигането му. Сблъсъкът на тези характери резултира в преливане на малко от единия в другия – и обратно, – когато момичето трябва да вземе няколко важни и наложителни решения, а момчето – да се откаже от идеята, че може да предвиди всичко.
Не мога да предам очарованието на тази книга, която в началото бе като детско-юношески роман с магията и непосредствеността, които лъхаха от страниците, а после с развитието на сюжета се усложняваше ведом с героите си, но така и не стана сериозна и пораснала. Мисля, че Людмил Тодоров описва истински хора, близки нему, доразвивайки ги, и по този начин създава една от най-красивите книги за братско-сестринската любов, които съм чел.
Единственото, което ме разочарова, е незавършеността на книгата, твърде рязко – и твърде бързо – идва краят. Искаше ми се да прочета още за тези герои, да проследя живота им, да видя същинската промяна как се реализира, защото те не биха могли да оцелеят в живота, запазвайки детските си характери (или биха могли?). Корицата също ми е доста зловеща за един толкова жизнен роман, в който животът далеч не показва зъбите и захапката си.
Людмил Тодоров затвърждава за мен образа си на един от „тихите“ автори, които пишат чудесно и радват хората, които се докосват до книгите им.
От същия автор
От същите жанрове
