Преди вече цели четири години една книга се споменаваше навсякъде – „Островът“ на Александър Секулов. Известно време се назлъндисвах, не хващах вяра на възторжените отзиви, но в крайна сметка бях убеден, зачетох се… и една магия начена. Разбрах, че съм открил писател, който ще чета занапред, който искам да срещна и с когото (преимуществено) искам да пия 🙂 Последва гмурването в още по-дълбокото – изключителната „Гравьор на сънища“, която до ден днешен е сред най-любимите ми, и тази, която харесах, но не чак толкова – „Господ слиза в Атина“ (Сашо още ме котка да я препрочета с нови очи, рано или късно ще го направя). Част от мотивацията ми да дойда в „Сиела“ беше именно вълнението, че ще работя с хора именно като него, като Захари, но и за миг не съм помислял, че това ще бъде пряка работа, че ще бъда отговорен редактор на книга на Александър Секулов.
Представете си в такъв случай вълнението, което ме обзе преди два месеца, когато с финеса на британски джентълмен той дойде лично до офиса, за да ми даде ръкописа си. При това не както се случва обикновено – чернова на файл, през джунглата на грешките в която трябва да се открие същността, а коригирано, подвързано копие, което мами за четене от първия миг с енигматичното заглавие „Скитникът и синовете“. Знаех, че Секулов работи над продължение на „Островът“, знаех и че в един момент книгата е поела в собствена посока и макар да има допирни точки с оная, която някога ме направи фен на автора, е нещо качествено различно. И когато вечерта си сипах едно голямо и седнах да чета, откарах до среднощ, докато не я довърших. На другата сутрин му звъннах и му казах, че тая книга ще излезе преди панаира, дори и да не се спи – и се почна здрава работа веднага. И ако по текста авторът и редакторката Ганка Филиповска да се спогодиха и да работиха чудесно заедно, то основната „битка“ се разгоря между моето разбиране как трябва да изглежда една книга, за да привлича внимание, и разбираемото желание на Сашо да запази същността си от това посегателство. След над 10 различни варианта от двама различни художници постигнахме примирие и разбирателство сред това тихо звездно небе и момчешкия силует.
„Скитникът и синовете“ е красива пресечна точка между „Островът“ и „Гравьор на сънища“. Това е книга за бащинството и за първата любов, за сблъсъка между поколенията и за диренето на смисъл постоянно – в небето, в морето, в жените, в децата. Може да я четете и като чисто приключение с пирати, разбира се, но това ще е само плъзгане по повърхността. Все пак на лодката БЪРБОЛЕТА са капитан Йосѝф (ударението е важно) с цяла сюрия момчурляци, сред които необщителния му син, когото изобщо не познава, след като майка му го е отвлякла на другия край на света. Лодката лети към албанския бряг, защото управлението е на самотек – по-важно е, че капитанът може да загуби на табла, а това събитие би имало катастрофични последици за неговия грижливо съграден свят на обръгнал морски вълк. Но тоя сблъсък може да се избегне – виж, атаката от албанската пиратска гемия – не.
Капитанът и децата са взети в плен, а Йосѝф трябва да превие гръб и да изпълнява заповедите на пиратите, за да запази надежда да спаси поне предадените под опеката му хлапаци. Той дори не подозира, че някои от тия момчета вече са били корабокрушенци (историята от „Островът“), а като цяло нищо не може да се опре на цяла банда убедени в безсмъртието си деца. Албанските пирати се виждат в чудо, особено техният капитан, който вижда как красивата му дъщеря Лиля (ударение на „я“!) се отдалечава от него, привлечена от света на пленниците им. Бягството се пече, но плановете на капитана и на децата силно се разминават – наблизо на сушата ще се разиграе същинското приключение около изоставена сребърна мина, а един неочакван герой ще се включи, за да спаси душата на капитана, по-важното и нужното.
Красива книга е „Скитникът и синовете“. Красива с изреченията си, с ритъма си, с бликащата светлина от всяка страница – рядко ми се случва да чета книга, от която на душата ти олеква и ти се лети. Едновременно ми напомни на приключенските книги, които четях като дете, но и ми пасна на акъла сега, когато се замислям над дилемите, които преследват капитана – за бащинството и продължението на рода. След двайсетина години ще я препрочета и ще е различна, знам го – това е единственото мерило за качествената литература. Силно ви я препоръчвам, няма проблем да започнете да четете Александър Секулов именно с нея. На хората, които вече са чели негови книги, няма нужда да казвам нищо… те знаят.
Картинките, които виждате, са също дело на Димитър Келбечев, получи се много интересно всяка глава да започва с времеви маркер, просто „Скитникът и синовете“ заслужаваше този последен щрих.
Довечера е премиерата в „Перото“, ще се радвам да се видим, а след два дни е тази в Пловдив!
