Свободните хора обаче не могат да се съгласят нито с жандармската версия на руската история, нито с монополното право на жандармите да се разпореждат с настоящето и бъдещето на Русия. Свободните хора не бива да се плашат от своята история. Предстои им мъжество да признаят очевидното. И да споделят със своята страна отговорността за всичко.
С тези заключителни в книгата думи всъщност си струва да се започне, защото звучат особено силно в наши дни, при все че са писани преди над 10 години. Мои приятели с уклон към историческите изследвания отдавна ми препоръчват книгите на Марк Солонин, защото наблягал на техническите данни и изводите му включват позоваване на интересни и не винаги общопознати документи. Не знам защо се бях настроил за четене на суха материя – нищо не би могло да бъде по-далеч от истината, дори на много места Солонин прекалява с метафорите, с художественото обрисуване за сметка на строгия исторически подход. Но пък че това, което има да разкаже в „Скрити истини за Втората световна война“, си заслужава, това няма съмнение.
В този сборник са засегнати няколко теми, които засягат някои от основите на руската митология за войната, която властите поддържат като недосегаема, включително чрез упорито държане на архивите все така засекретени, за разлика от отдавна отворените на съюзниците и германците. Първият е прословутата „изненада“ на Сталин от нападението на 22 юни, както и дали и доколко той се е готвел също за настъпление на запад. Солони посочва, че първоначалните планове на СССР са за война с Великобритания и описва подготвителните стъпки, предприети в тази посока. Сетне фокусът се насочва срещу нацистка Германия, като Солонин открито подкрепя добре познатите тези на Виктор Суворов – с уточнението, че според него това нападение е било планирано чак за 1942 или дори 1943 г., а не за лятото на 1941 г. Но според него има и възможност последната теория все пак да има право на съществуване и посочва възможните признаци за това. Описани са различните доказателства за този или онази възможност, като въпросът все така си остава открит – например наскоро в друг сборник, който предстои да излезе, „Големите митове на Втората световна война“, четох изследване на френски историк, който изцяло отхвърля идеята, че Сталин се е готвел за такова нападение.
Втората изследвана тема е съвсем кратка, броени страници, и е посветена на непознат женски бунт в центъра на текстилната промишленост Иваново (наричан „град на момите“) през 1941 г., един непознат епизод от бурните първи месеци на войната. Следващата тема е обаче изключителна – правейки сравнение между блокадата на Ленинград и тези на Западен Берлин, Солонин изковава скандално звучащата теза, че руските власти са можели да захранват града с достатъчно храна и материали, така че да не се стигне до кошмарните събития, описани в книги като “Ленинград. Живот под обсада” на Сергей Яров и “Записки на блокадния човек” на Лидия Гинзбург. Как са можели и защо не са го направили – това ще трябва да си прочетете сами. Следващата тема е изключително актуална и е посветена на украинските националистични движения по време на Втората световна война, в частност, разбира се, но не само, Степан Бандера. Опирайки се на немалко архивни документи, Солонин описва сложната обстановка след германското нахлуване и последвалото години по-късно отвоюване на украинските земи от Червената армия, проследява какво се случва с украинските лидери и техните опити да се възползват всячески от ситуацията. Какви са изводите на автора пак оставям сами да си прочетете.
Последната тема е особено страховита и е посветена на зверствата, извършвани от Червената армия, на германска земя, особено добре са описани в книгата “Падането на Берлин 1945″ на Антъни Бийвър. Това отричано и до днес свирепо насилие, включващо безброй изнасилвания, е тема, която буди и до днес огромни спорове. Солонин обвинява директно Сталин, че е подготвил и реализирал кошмарните насилия в Източна Германия, за да прогони колкото се може повече население на запад, за да може спокойно да се мародерства и да се трупат проблеми в зоните на съюзниците. Солонин твърди обаче, че крайните зверства (не ми се посочват примери, има ги в книгата) не са дело на обикновени войници, а на нарочни отряди на НКВД, натоварени да сеят ужас. Историкът твърди, че това води до отчаяната съпротива на германците на Източния фронт, при който руснаците дават огромен брой жертви спрямо тези на съюзниците по другите фронтове.
Сами виждате с какви щекотливи, сложни и дори опасни наглед теми се занимава руският историк, посяга без никакъв страх към теми табу в руската историография, към самата основа на митовете за Отечествената война, които са използвани да влияят на народите на Русия до наши дни. „Скрити истини за Втората световна война“ определено ме насочва да прочета и другите издадени у нас книги на Марк Солонин – а истината, е, тя е въпрос на достъп и интерпретация на документи, винаги малко относителна, крайно рядко напълно сигурна, особено при този ограничен достъп до най-важните документи. Но самият факт на тяхното продължаващо прикриване е показателен.
