Вече три-четири книги поред се заканвам, че съм приключил със света на Скълдъгъри Плезънт – този чудна поредица, която започна за мен преди 12 години с едноименното кратко фентъзи приключение с оранжев лак по страниците, продължи да ме впечатлява все повече книга след книга след книга, та чак до оповестения грандиозен край на деветата книга, „Смъртта на светлината“. Който край обаче бе неочаквано последван от нови книги, все по-дебели и някак сюжетно хаотични, и след всяка си казвах – толкоз, няма смисъл да продължавам. И пак подхващам всяка следваща, защото Дерек Ланди просто е чудесен разказвач и макар все така да си мърморя, че предпочитам да напише предисторията с живота на Скълдъгъри (не че не се появяват все повече и повече странни отгласи от миналото му), то все ми се приисква пак да се върна в неговия побъркан магьоснически свят. Който по правило отново е пред грандиозен апокалипсис – и в „Жив или мъртъв“ настояще и бъдеще ще се оплетат по откачен начин, както и ще разберем най-после какво биха направили Безликите, ако имат възможност да се върнат на Земята. А всеки фен ще се съгласи, че се чудим това от първата книга от поредицата насам.
Всъщност не знам какво точно да ви кажа за сюжета, защото събитията са тясно свързани с тези от предишните книги, където други грандиозни заплахи надвисваха над света и по изпитана рецепта детективът-скелет Скълдъгъри Плезънт и вече порасналата му помощничка Валкирия Каин (определено ми липсва наивното момиче, което беше в началото) успяваха да предотвратят апокалипсиса с нужните жертви от своя страна. Сега пред очите им се пече съвсем нов план, който включва разни интересни идеи като познатото завръщане на Безликите богове и избиване на повечето обикновени (разбирай непритежаващи магьоснически сили) жители на планетата и поробване на оцелелите в услуга на магьосниците. Валкирия намира начин да надникне в бъдещето и това, което открива там, никак, ама никак не ѝ харесва, а покрай проблемното си завръщане успява да върне и част от него в настоящето, която е… доста интересна, няма да ви кажа какво е, само ще ви посъветвам да се вгледате внимателно в корицата и да си помислите дали виждате това, което си мислите, че виждате. Енигматично, знам, но феновете на поредицата знаем, че всичко е възможно в нея – дори изключителната кола на Скълдъгъри да бъде потрошена и да му се наложи да се качи на… още по-изключителна. Та двамата съзаклятници решават да действат радикално и както пише на задната корица, така че не го броя за спойлър, решават да убият некроманта Демоникъл Крийд, който има диктаторска власт на магьосническия град Роърхейвън и готви перфиден заговор, който включва солидна доза човешки жертвоприношения. Планът им сработва по начин, който не очакват, но това ни най-малко не довежда до решаване на проблемите, напротив, докарва нови – и бясните приключения и обрати следват един след друг по всичките близо 700 страници на книгата, дори в момента, седмица след като съм прочел книгата, се сещам за поне десетина сюжетни лупинга в една или друга посока.
„Жив или мъртъв“ следва формулата на предишните книги – решаването на всеки проблем поражда автоматично нов, а намесването на бъдещето играе същата роля като паралелното измерение, от което измъкваха мъртви вече герои в предишните книги. Както е обичайно, когато е намесено пътуване във времето, има разни сложни примки и неясноти кой, кога, какво и как прави, но Ланди поне придвижи историята си с прилични крачки напред, нещо, което не може да се каже за някои от последните му книги. Да, продължава с политкоректността на макс, ако се чудите, но навярно това се харесва на младата публика – а трябва да си призная, че вече съм далеч отвъд възрастта, в която е прицелена поредицата, мисля че двайсетина ще да е пределната възраст. Екшънът и забавните диалози обаче не спират от първата до последната страница, а в края се завърза нов възел, който трябва да бъде разплетен или разсечен в следващата книга от поредицата – „Until the End“. Дано излезе по-скоро.
