Следвам вярно Юнас Юнасон през неговите странствания – голямата обич, която изпитвам към неговото чувство за хумор, начена със “Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна”, продължи с “Неграмотното момиче, което можеше да смята” и “Убиеца Андерш и неговите приятели (и някой и друг неприятел)”, та до продължението на първата: “Сто и една годишният старец, който твърде много размишляваше”. Затова и новината за „Сладко отмъщение АД“ ме зарадва и книгата превари купищата други на рафта „за спешно четене“ у нас.
Представете си комбинация между два силно популярни у нас филма от времената на видеокасетите и малко след тях: „Боговете сигурно са полудели“ и „Дънди Крокодила“, която пренася екзотични порядки по шведските улици, а един злощастен комбинатор пада жертва на истинско и никак не сладко отмъщение, след като докарва няколко добри души до това да се превърнат в истински фурии по древноримски образец. Та този господин, именуван Виктор Алдерхайм, който има силно тежнение към национасоциалистическата идеология (която надниква от почти всеки скандинавски роман май) и към национал-романтичното изкуство, си поставя за задача да отмъкне немалкото наследство на едно тихо и скромно момиче, в което успява славно, а пътем успява и да зареже в Африка да бъде изяден от лъвовете свой предполагаем син от тъмнокожа проститутка, с който крайно много не иска да има нищо общо.
Само дето, както във всяка уважаваща себе си история, синът оцелява и бива отгледан от славния масайски лечител Оле Мбатиан, който е всъщност централното действащо лице на романа – и със своето лечителско изкуство сред неговия народ, и с упоритото му желание да плаща с крави, и с вихрените му приключения из неподготвената за сблъсък с такава колоритна самобитност Швеция. Объркахте ли се – всъщност е просто, Виктор трупа грехове през първата част на романа, във втората започва да си ги плаща, което включва две истински или фалшиви картини на художничката Ирма Стърн, пъхнато в подозрителни прозрачни найлонови пликове брашно и най-лошото – една коза. Знам, не стана по-просто.
„Сладко отмъщение АД“ носи определено почерка на Юнасон, има прилики с втората му книга за онова южноафриканско момиче със слабост към математиката и намесената атомна бомба, но е фокусирана върху не чак толкова забележителна жертва. Основното забавление идва от разточителните идеи за отмъщение на един рекламист, който иска да заработва не само хляба си, но и да забогатее от силното желание на хората да си го върнат на своите врази, а това, че се оказва партньор със син на масайски лечител и обидена специалистка по архивиране, е само част от лошия му късмет.
Шведът използва класическия сблъсък между културите, за да задвижи абсурден сюжет в свой стил, но този път магията му поне за мен не сработва, историята ми се стори смайващо скърпена с бели конци и така и не разбрах как героите, описани като тихи, послушни идиоти, се превърнаха в настървени отмъстители, а шегичките с масайския воин, раздаващ своето правосъдие, не ми допаднаха, бяха твърде ретро-осемдесетарски за мен. Всеки герой, включително полицаите, беше осмян и описан в карикатурна светлина, но катарзисът така и не дойде за никому. Странна история, дори за Юнасон.
