Напоследък съм криминализиран –“Сбогом, Агата Кристи” на Андрея Илиев, “Грешният квартал” на Лора Лазар, отчасти и кримифентъзито “Буреносен фронт” на Джеймс Бъчър. Кориците на двете книги на Алън Брадли пък ме теглят от доста време и беше просто неизбежно да се заровя зад тях рано или късно.
“Сладкото на дъното на пая” обаче започна тромаво, твърде тромаво. Алън Брадли държи да въведе до такава степен читателя в живота на симпатичната си героиня Флавия, че почти се удавих в ежедневни подробности, комични семейни крамоли, химически страсти и прочие. Флавия няма спирка и буквално запълва страниците с присъствието си до степен да изхвърля другите герои от действието. Аз обаче съм си упорит и не й се дадох. Познах – с настройката към Флавиоцентрирания свят всичко си дойде на мястото и криминалето се развихри с пълна сила. Класическите елементи бяха налице – мъртва птица, безценен предмет и, разбира се, труп в градината.
По някакъв начин романът адски ми заприлича на творба на Удхаус. Хумор в изобилие (макар и не толкова завъртяно “британски”), но героите до един са благородни и с добри намерения (е, без лошия), само двете сестри на Флавия (а.к.а. Пепеляшка) са показани в неприятна светлина и като добър обект за нейните химически експериментални пориви. Криминалната загадка е основана изключително на събиране на информация (и едно спъване), в което пъргавата и неуморима героиня е изключително добра, а ключът към разкриването е доста видим, но оставям на вас да си го откриете. Със сигурност Брадли не се е стремил да напише книга, в която да ахнете от изненадващите обрати – напротив, основното е забавлението с перипетиите на едно момиче, което би направило всичко, за да се отърве от скуката на провинцията – наистина всичко и няма каша, в която да не е склонна да се забърка.
Човек не може да не хареса Флавия, макар че лично на мен ми дойде малко арогантна, но пък и толкова чаровна с научната си страст (направо ми се дощя да ги запозная с Т. В. Спивет). Химията е показана изключително откъм забавната й и полезна страна, като игра за ума и разума, което силно ми допадна. Опитите върху членове на семейството имат известно оправдание, аз самият навремето в профилирания ми биологичен клас тормозех един изключително издържлив кактус (оцеля, гадината). Няма прегради за любознателния ум и някакви си марки за милиони лири и бродещ наоколо убиец са само забавното допълнение към иначе въздосадното ежедневие.
“Сладкото на дъното на пая” е забавна книжка с криминален привкус без особени претенции за нещо повече, но определено е добра за релакс, така че се надявам скоро да ви занимавам и с “Номерът с въжето” с още по-готината корица.
Димитър Аврамов е написал чуден текст и за двете книги в “Аз чета”, препоръчвам.