Никога не съм можел да харесам истински този тип “модерни” романи – кратки, забързани, разпокъсани, претендиращи да отразяват изчанченото ни ежедневие, разпънато между истинския живот и социалните мрежи, с увеличаващ се превес на второто. “Слава” на Даниел Келман е доста хвален роман, но лично за мен тя остана безразлична от началото до края, изключая един страхотен момент, в който един писател на слабителни за душата тип ПК и ХБ се самоубива, предвкусвайки как захаросаният свят, който е създал за милиони хора, ще рухне отведнъж.
Келман е нахвърлял девет различни истории с рехави връзки помежду си – обикновен човек, чийто телефон се оказва приемник на обажданията на известен актьор, следствие на което обърква живота му; самият актьор, който с почуда установява, че никой вече не му звъни и не се интересува от него, а скоро губи и самоличността си; служител в телефонната компания, смесила номерата, мразен от всички и виден хейтър по форумите; неговият пряк шеф, който се забърква с друга жена; вдетинен писател на разкази, който мрази да го питат как му идват идеите и къде пише – съответно го питат само за това, както може да се досетите; писателка на криминални романи, която решава да замести колегата си в едно пътуване в Средна Азия и ще съжалява за това; един от разказите на писателя, в който героинята не държи да умира, но не успява да убеди своя създател в това; писател на романи за душата, който осъзнава безсмислието на нещата, които пише и т.н.
Отделните истории са написани с различен речник и език, добре запазено при превода. Интересно е как една нишка изчезва и се подема отново страници по-късно, вече през погледа на друг герой. Но така и не схванах смисъл на цялото писание, честно да си призная. На някакви хора се случват някакви неща и хич не разбрах къде е връзката, защо са обединени, какво е следствието от цялата работа.
Пас.
От същия жанр
