Карго култовете възникват в десетки независими случаи, на отдалечени един от друг острови. Някои от тях продължават с пълна сила и до днес. На остров Тана (Вануату) съществува сходният култ към Джон Фръм. Той е митична фигура, възприемана от островитяните като Месия, който един ден ще се върне и ще се погрижи за вярващите. Също като Исус. Има предположения, че името Джон Фръм идва от John from (America), т.е. „Джон от (Америка)“. Друга версия на култа почита Том Нейви (Tom Navy), т.е. Том от Морската пехота. Във всеки от случаите на персонажите може да са присадени свойства на по-стари племенни богове – както когато Утнапищим става Ной.
Преди мааалко повече от година писах тук за „Наука в душата“, прекрасен сборник с избрани текстове на Ричард Докинс, които го показваха в различна светлина – от учен еволюционист до пламенен хуманист и борец срещу религиозните брътвежи. Новата му книга, „След бог“, е доста по-фокусирана – и ако мога да я опиша вкратце, това е „Делюзията Бог“ за новото туитър поколение. Съответно и подзаглавието е „Ръководство за начинаещи“, така че едва ли някой, чел други книги – като например „Най-великото шоу на Земята“ на Докинс, „Бог не е велик“ на Кристофър Хичънс, „Моралният пейзаж“ на Сам Харис, „Опасната идея на Дарвин“ на Даниъл Денет, – едва ли ще открие нещо ново в нея.
Разделена на две ясни части – „Сбогом на бог“ и „Еволюцията и отвъд“, книгата първо се спира на корените и развитието на религиозната вяра, а сетне на еволюционната теория и нейната проста, но непреодолима сила да обясни света около нас, като например фосилите на динозаври, които така прекрасно описва Стийв Брусати във „Възход и падение на динозаврите“. С обичайната си ерудиция Докинс описва появата на митовете и религиозните представи, фалшивата окраска на библията и нейните апологети, измислената роля за морални съдници, която църквата си е присвоила – и изобщо как така векове наред човечеството е в стагнация, докато не се освобождава от религиозните окови. Което далеч не е стигнало до всички, мнозина ги носят и до днес и с плам настояват, че всички трябва да си ги надянат. Старият завет е прекрасен образец на кърваво фентъзи, то си е ясно за всеки, който го чете непредубедено, а отмъстителният и доста неприятен Яхве е всичко, което човек не би искал да има за божество в небето. Но и Новият не пада по-долу, особено с дребния детайл за фалшивите евангелия, избрани сред много други като представителни:
Но всъщност никой няма и най-малка представа от кого са писани. Във всеки от четирите случая доказателства липсват, а по-късните християни просто за удобство са ги кръстили „От Матея“, „От Йоана“ и така нататък. Трябва да им се е сторило по-удачно, отколкото просто да им лепнат сухи, неутрални етикети от рода на A, B, C и D. Никой сериозен изследовател днес не смята, че евангелията са дело на очевидци, и всички са съгласни, че дори най-старото, това на Марк, е писано 35–40 години след смъртта на Исус. Лука и Матей заимстват повечето свои истории от Марк, а някои – от изгубен гръцки документ, известен като „източникът Q“. Всичко, присъстващо в евангелията, страда от неизбежно изкривяване и преувеличение вследствие на десетилетията устно преразказване още преди тяхното създаване.
Но за транформацията на Исус от революционер и един от хилядите еднотипни проповедници в син божи си има цяла чудесна книга – “Зилот. Животът и времената на Иисус от Назарет” на Реза Аслан. А пък за пъстротата на ранното християнство има друг чудесен труд, показва как християните се избиват пламенно помежду си за пълни глупости: „Изгубените християнства“ на Барт Ърман – точно заради това съвременните им наследници нямат право да казват никому в какво да вярва. Не че това ги спира да опяват.
Ето още един хубав цитат от Докинс за избора на точно четири евангелия.
Сред причините за одобряването именно на тези евангелия има и някои доста странни, сякаш повлияни повече от поетичната фантазия, отколкото от стремеж към историческата истина. Ириней Лионски, една от онези влиятелни фигури в ранната история на християнството, известни като „Отци на Църквата“, живял век преди Никейския събор. Той бил убеден, че евангелията трябва да са четири – ни повече, ни по-малко. В подкрепа изтъквал съображението, че има четири краища на света и четири ветрове. И сякаш това не било достатъчно, добавял, че в Откровението на Йоан около Божия престол има четири животни, с четири лица. Това, изглежда, е вдъхновило и старозаветния пророк Езекил, който вижда как от облаците и огнените кълба излизат четири животни, всяко с по четири лица. Четири, четири, четири, четири – просто не можем да избягаме от тази четворка, значи трябва да имаме четири евангелия в канона! Със съжаление трябва да отбележим, че подобни разсъждения често минават за „логика“ в теологията.
Също интересно и непознато за мен беше обяснението защо възниква мита за непорочната Дева, върху който католическата църква паразитира усърдно и до наши дни, за да убеди жените, че религията им не е мизогинистка, което не знам как минава пак и пак:
Думата, която Матей цитира като „девица“, е almah в иврита на Исаия. Almah може да означава девица, но може да означава и млада жена, подобно на думата „девойка“, която има и двете значения. Когато книгата на Исаия е преведена на гръцки (във версията на Стария завет, наречена Септуагинта, която Матей вероятно е чел), almah се е превърнало в parthenos, което наистина означава „девица“. Една дребна грешка в превода е породила целия световен мит за Пресветата Богородица, а също и католическия култ към Дева Мария като богоподобна „Царица на небето“.
Но да не преразказвам, всеки може да прочете за два часа тази книга – и да си спори яростно с нея, ако е вярващ, защото е знайно, че факти на вяра не влияят. Точно затова е толкова важно да има поне малко такива книги на пазара, за да се противопоставят на медийната пропаганда на държавата, особено по празници, и да позволява на децата да чуят, че има и друга версия, и че освен Дядо Коледа, и Дядо Боже е измислен, каквото и да мислят родителите им.
Допадна ми главата за еволюцията на религията, защото вкратце обяснява тези, които Робърт Райт проследява в детайли в мащабния си труд „Еволюцията на бог“ – там е ясно показано как се променя идеята за бога според промяната на всяко общество – но това пак не е стигнало до вярващите, които са убедени, че имат изначалната истина и нищо друго няма значение.
Ако „След бог“ има един голям недостатък, това е стъпването на пръсти около вярата в Аллах и Мохамед. Докато погромява с отработен маниер християнството, Докинс само с половин уста споменава и аналогични пробойни в мюсюлманската религия, която, както всеки що-годе запознат с нея (прочел например „Световните религии“ на Хюстън Смит или “В сянката на меча” на Том Холанд), е просто нов прочит на познати митове. И ме боли, че дори интелектуалец от този ранг се страхува да изследва и изобличава исляма точно както прави с християнството – сляпата агресия на откачените му последователи плаши всекиго. И точно това е знак, че Европа губи почва под краката си и може да предаде вековете напредък пред религиозния фундаментализъм, без значение дали ще носи кръст или полумесец. И това ме ужасява.
