…аз искам да управлявам не самозван, а призван!
Роман, обвит в мистичен ореол, такъв е „Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева, който заживя нов живот и у нас, и по света. Написан от историк по професия и поет по душа, по тези страници фактите и емоциите си дават среща по начин, който трудно може да бъде наподобен. История, която произхожда от недрата на победоносната в този момент Османска империя, но която засяга цяла Европа и нейната несигурна все още в този момент съдба. Спомням си един преподавател от университета, името му ми убягва, за съжаление, който ни обясняваше теорията за ключовите моменти от историята, които променят всичко – например той посочваше, че превземането на Константинопол през 1453 г., при все грандиозно и знаково събитие, не е такъв момент, защото падането на града е било само въпрос на време. Но историята на Джем султан и възможността той да предизвика за трона своя брат Баязид, наследника на Мехмед II („човекът, комуто бойното щастие не измени“, както пише Мутафчиева), ми се струва точно такъв исторически възел – но го няма Александър Велики, за да го разсече с меча си.
Та що за наш бе всъщност Джем, трагична сплав на Изток и Запад, кръвосмешение между християнство и ислям, недоразумение между епикурейство и стоицизъм – красива смес от русота и мургавост.
Достатъчно познат е похватът, чрез който е написан романът – през гледната точка на различни личности от епохата, близки до събитията, с различен пост, вяра и мотивация, но които до един се изправят пред съда на историята и описват къде правдиво, къде пристрастно изменчивия ход на събитията. Които начеват със смъртта на Мехмед Завоевателя (а „войската въстава по правило след всяка султанова смърт“), която трябва да бъде скрита, докато на трона надеждно не застане неговият наследник. Кой ще е той, това е въпросът – каскадата от събития се разстила, за да изправи един срещу друг коварния и недоверчив Баязид и Джем, „един двайсетгодишен поет, един сякаш излян от светъл бронз пехливанин“, както го описва неговия най-близък съратник Саади, и който допълва с обич: „нашият кумир, живият първообраз на младост, обаяние и дарба“. Претендент за престола, който е заплашен от традиционното удушаване, ако загуби. Да, той ще бъде султан – но историята отрежда неговата власт да е ограничена до един град – Бурса, и да продължи само осемнайсет дни.
Така е: някой се обляга на късмета си и всичкото му се нарежда от само себе, а друг живее нащрек, не смее да завлече очи за сън – всяко нещо трябва да нагласи сам, да изкара сам.
Както е знайно, това не е роман за гражданска война в Османската империя. Наместо това е трагичната история за едно насилствено скиталчество на прогонения от османските земи Джем, който успява да се спаси първо в Египет, а след това и на най-неочаквано място – прочутия остров Родос, обиталище на военизиран християнски орден, който знаково устоява на османска обсада само няколко години преди събитията в книгата. С много вещина Мутафчиева ни извежда от османските потайности и ни въвежда в разкъсания и хаотичен европейски политически пейзаж от края на XV век, в който появата на Джем и неговия антураж звучат като вълшебна приказка. И се превръщат в нещо като легенда – легенда, в която сам Джем в един момент започва да вярва. Скръбният османски принц, един потенциално могъщ символ, способен да разруши монолитното единство на победоносната османска империя, която вече е погълнала Балканите и настъпва към нови и нови европейски територии. И който неволно се превръща в най-ценния затворник в целия свят, истинско вдъхновение за поети и постоянно дразнение за брат му Баязид.
Поетът има повече власт от краля, защото управлява не битието човешко, а човешкото съзнание. С един ред – стига той да е остър и строен, да бие в целта – поетът срива, което земните властелини трудно са градили десетилетия; с една дума той издига паметник – и този паметник устоява срещу векове, потопи, нашествия и пожари – издига паметник на най-невзрачния и незабелязан от съвремието си дребосък.
С много емпатия и състрадание Мутафчиева ни прави част от скиталчествата на Джем из Европа, като едновременно с това проследява сложните политически крамоли около неговата личност. А те се завързват още повече, когато султан Баязид прави гениален маньовър, като плаща чудовищна сума пари – едва ли не половината приход на империята, – за да се грижат добре за брат му, а всъщност да го държат в златен затвор („насъне го люлееше гордостта, че е най-скъпо струващият човек по земята“). Джем малко по малко бива лишаван от близките си хора, а един след друг смайващи планове за използването му като част от общохристиянски поход срещу империята се провалят. Защото, както пише Мутафчиева през думите на някой от своите свидетели: „Моля ви, разберете го до дъно: никой мой съвременник не беше дорасъл за задачата, която му възложи неговото време, никой не се отърси от сметките си, за да използва исторически случая Джем.“ И допълва с историческа прагматичност: „До Завоевателя османците бяха пришълец, с когото никой нямаше и не искаше да има нещо общо. Със случая Джем това се измени. Част от Запада вече бе в преговори със султана, султанът бе поел задължения към една или друга западна сила, за да осигури затворничеството на брат си – беше се набелязала известна взаимна изгода. И веднага настъпа надпревара в това направление.“ А пред Джем са се проснали години на загуби и разочарования, но и на една неочаквана красива любов, сама примесена с много отчаяние и болка.
Поетът е винаги ничий и принадлежи само към вечното, велико и слабо семейство на поетите.
Най-важният свидетел, през чиито очи тече по-голямата част от историята, е поетът Саади, който сам е отчасти влюбен в Джем и от който научаваме както за порядките в неговия двор още преди смъртта на баща му, така и за постепенното му затъване в лудостта, след като става жертва на плаващите пясъци на европейската политика. „Твърде дълго изпълнявах при Джем службите везир, ковчежник, заговорник, дойка, бавачка и сводник“, пише към края Саади. Онзи край, в който вече се е намесил амбициозният папа Иникентий VIII, който мечтае Джем да оглави кръстоносен поход срещу собствения му народ, и на когото в крайна сметка смъртният му враг Баязид предлага (султан на папа, каква историческа ирония) нечувана сума пари, за да ликвидира тази твърде дълги години просъществувала заплаха за империята.
„Случаят Джем“ може да бъде гледан като трагична история от заника на Средновековието, като отглас от времената, когато легендата за изгнаника Джем султан е обикаляла Европа и е трогвала сърцата на благородничките и разпалвала амбиции в умовете на благородниците. Но много повече това е историческо експозе за един пропуснат шанс – и Мутафчиева пак и пак се връща към тази тема. Тя е гласът съдник на покорената България, но и гласът на всички пречупени и откъснати от Европа балкански народи, които са се надявали на другите християнски народи да се надигнат в тяхна защита и да прогонят османците обратно в Азия – вечна мечта, която така и си остава само празен блян. Видно е колко е обвинителна авторката към политическите лидери от тази епоха (и изобщо към Запада, все пак да отчетем кога е писана книгата), увлечени в многогодишни военни конфликти помежду си, но и готови дори да се споразумеят с новата доминираща сила – османците, за да постигнат непосредствените си цели. В този период политическата карта на Европа се променя сякаш всяко лято, а сред целия този хаос и късогледство многогодишното пленничество на Джем наистина изглежда като пропуснат шанс за нещо различно, за нещо потенциално грандиозно като успешните кръстоносни походи. Но в историята няма „Ако“ и затова и смятам за редно да гледаме на този роман само като изключителна творба, родена както от ерудиция, така и от талантливо перо. И да гледаме на Джем и просто като човек, жертва на времето и на кръвта си. Една от милионите, като спорно е дали неговият жребий е бил по-добър от този на всички други в тези смутни времена.
От същия жанр
