Вместо трамвай насреща се носеше танк. Дясната му верига къртеше коловоза и във въздуха хвърчаха искри. Униформите на войниците и стърчащите им автомати изглеждаха като илюстрация от учебника по история, но крясъците на тичащите край металното чудовище хора бяха далеч от познатите славослови:
„Захватчики! Уходите домой!“
Яростта обаче превръщаше виковете в детска скоропоговорка и затова отново минаваха на чешки:
„Вън, окупатори!“
Болезнено актуален роман, а се страхувам, че ще остане такъв. „Слънце в зенита“ на Ленка Прохазкова тече бавно и накъсано, задъхано и объркано, лутащо се и навлизащо в малки кръговрати – точно като времето, в което се развива, когато Чехия понася последиците от опитите си да промени посоката, да вдиша различен въздух от този зад палисадите на Варшавския пакт. В резултат лидерите на Чехословакия са изправени пред ултиматуми със сила, а по улиците танкове трошат асфалта – но това не е роман за смазването на Пражката пролет. Това е книга за едно момче, чието име знае всеки – Ян Палах.
В кратък предговор Прохазкова посочва какви източници е черпила, кое е факт и кое – художествена измислица. И после започва да описва систематично живота през погледа на един студент-идеалист, който от обикновен млад човек се издига до огнен символ. В голяма част от романа драмата я няма – но тя се крие в това, което знаеш, че предстои, в загатнатите тласъци, които насочват Палах в коловоза, който не му е отреден, но по който той решава да поеме – с цялото съзнание какво прави и защо го прави. Авторът описва и негови преживелици вън от страната, където чува различни неща и придобива по-ясна картина какво се случва с родината му. Палах е показан в изключително идеализирана светлина и това е от малкото неща, които малко ме подразниха, но все пак това е патриотичен роман, който си има каноните, подобно на тукашното обожествяване на Левски и другите национални герои – внимателно избягване на каквото и да е петно върху изчистения образ на саможертвения агнец на един народ.
Писане на позиви, заплахи и ултиматуми към окупаторите, разлепването им по улиците, опити да се организират шествия, боеве с полицията, стачки в университетите, напрегнато слушане на радиото по цели нощи и безкрайни спорове дали политиците ще оправдаят доверието на народа си или ще се пречупят пред волята на Брежнев и Съветския съюз. В мислите на Палах тече един тежък монолог на млад човек в окови, който иска само едно – да диша свободно и да може да се развива на воля в която посока му хрумне. Той не е радикален, не е анархист – просто е човек, който знае, че има и различен живот и знае, че с пасивност до него няма как да се стигне.
И после идва краят. Този, който просто те стисва за гърлото. Прохазкова адски интелигентно го е описала пестеливо и стегнато, без възвишени дитирамби, без страстни сцени. Случилото се само по себе си е изключителна драма и тя няма нужда от белетристични похвати, за да впечатли и да те удари в главата и сърцето. Последните страници, в които лекарите се борят за живота му, а цяла Чехословакия следи със затаен дъх дали новият й герой ще оцелее, минават като насън. Букви от пепел са в края.
През по-голямата си част „Слънце в зенита“ ми напомняше на „Хищни нокти“ от Марко Видойкович, но лишен от сочния език и агресията на последния. Прохазкова е избрала да напише романа си без нито една мръсна дума, което стои малко непривично в речта на студентите, които са главните действащи лица, но я разбирам – това е роман, който вероятно ще бъде четен много от чешките деца. Порасналият читател може и сам да си посоли манджата, ако поиска. Много силна страна на романа е, че в него липсва политиката (тя си е в учебниците). Вместо това Прохазкова показва лицата на обикновените хора и отношението им към лудостта, в която са натикани – окупирани в мирно време. По страниците ги има всякакви – борбени и плахи, гневни и примирени, оптимисти и черногледи, като съотношенията между тях се променят с всяка новина, с всеки слух, които долитат от Москва.
Ян Палах изминава пътя от човек до символ и този символ е важен за Чехия и до днес. Няма да правя паралел с нашата действителност. Не искам.
От същите жанрове
