Девет години по-късно, в Мадрид, изправен пред картината, нарисувана от Диего Веласкес, ми се струваше, че отново чувам барабана, че виждам как бавно се придвижват, сред димящите в далечината укрепления и окопи, копията и знамената на последната и най-добра пехота на света: пехотата на испанците, омразни, жестоки, надменни, дисциплинирани само под огън, които бяха готови да изстрадат всичко при всяко завоевание, но не понасяха да им се повишава тон.
В такива слънчеви лежерни недели кратки приключенски книги идват добре – а поредицата за „Капитан Алатристе“ на Артуро Перес-Реверте съдържа точно такива. „Слънцето над Бреда“ стъпва върху фикционализирана история около гореспоменатата картина на Веласкес – „Предаването на Бреда“ – и е своего рода тъжна, примирена летопис на заника на испанската мощ по суша. Героят на Реверте дори няма някаква специална роля, просто през погледа на неговия верен помощник Иниго Балбоа се описват страданията, бунтовете, възходите и паденията на откъснатите от родината испански войски във Фландрия, които до последно защитават живота си, честта си, краля и бога си.
Но в това се криеше мощта, позволила ни да бъдем господари на Европа в продължение на век и половина: в съзнанието, че само победите ни осигуряват безопасност сред враждебно настроеното население и че ако ни разгромят, не съществува кътче, достатъчно близо, че да се стига до него пешком, където да се приютим. Затова се биехме докрай, с жестокостта на древните народи, със смелостта на човек, не очакващ нищо от никого, с религиозен фанатизъм и надменност…
Историята на Реверте бъка от сражения, от барутен дим и бляскащи остриета, но повече е социалната история, тази на мъжете, които са гинели по бойните полета. Тези, които не получавали заплати с месеци, гладували, зъзнели, но изпълнявали своя дълг, само нарядко, когато биват предизвикани, са готови да се надигнат като един на бунт и да защитят своята чест. Последното, което си имат. Оградени от врагове от какви ли не народности, съюзени с други, свързани с тях само по вяра, но не и по език, те са вълци, които някак трябва да оцеляват пак и пак. Реверте пише летописа на тяхната участ, без да спестява оценките си за техните управници.
Неоспорима истина е, че нашата клета Испания никога не е имала правосъдие, добро управление, почтени държавни мъже, нито дори крале, достойни да носят короната, но слава Богу, никога не са ѝ липсвали добри поданици, готови да забравят, че са изоставени, бедни и онеправдани, да стиснат зъби, да измъкнат шпагите и да се сражават за честта на нацията, щом не им остава друго.
И в крайна сметка, подобно на едно изключително антимилитаристично фентъзи, „Герои“ на Джо Абъркромби, и тук надделява примирението пред съдбата и изтегления жребий – затова и когато Алатристе получава заповед да участва в безсмислен дуел сред бойното поле, той отказва. Но продължава да воюва така, както му е заповядано от по-висша инстанция.
Щеше да стане велика картина и светът може би щеше да си спомня за нашата злочеста Испания, разкрасена чрез това платно, излязло изпод четката на най-големия художник на това време, от което не бе трудно да се почувства полъха на безсмъртието.
