Поредна разкрита конспирация! Под благовидната лятна корица на „Слънчев бряг – код жълто“ Любомир Николов хитро е скрил два много силни, но съвсем нелятни разказа. Сега, когато знам това и защо го е направил, ми е забавно – ще има хора, които ще очакват леко плажно четиво, пълно с хумор и забава (и ще си го получат със средния разказ, дал името на сборника и тон на корицата), но воглаве с това ще нагазят в по-дълбоки и сериозни води, искат или не. И мисля, че това ще се хареса.
Още в началото на първата история – „YouTube – my love“ се усетих, че нещата не са така, както съм ги мислил. Терминално болен пациент моли своя най-добър приятел да продължи неговата трескава и мащабна онлайн активност след смъртта му. Неохотно приятелят му се съгласява и бива въвлечен в поглъщащия поток на виртуалния свят, където – както се оказва – не е нужно някой да е жив, за да трупа репутация. Малко по малко става ясно, че веднъж пуснат, духът от бутилката не може да бъде върнат обратно.
Вторият разказ е това, което се търси на теория – трагикомична история през погледа на професионален клиент, който мишкува из Слънчев бряг, пишейки доклади до китайския си работодател, който пък планира инвазия на тамошни туристи по нашето Черноморие. История след история след история Любо Николов описва чутовния хаос, който придружава отпусналите му края летовници и сблъсъка с организираната китайска логика (точно в момента чета „За Китай“ на Кисинджър и има добри паралели).
„Гран Виа“ е вече сериозната бира, тази, заради която не бива да пропускате сборника според мен. Сложен и добре структуриран разказ, който тече на няколко нива през раздвоението на личността на един мъж, стихийният бунт на дъщеря му и възможността за създаване на холографни проекции, които след смъртта на човек да дават възможност за някаква форма на комуникация със съхранената му личност. Всичко това е изключително добре завързано, а точно снощи в поредния комиксов бълвоч го видях и реализирано като идея, докато проекция на Ръсел Кроу (в ролята на бащата на Супермен) го раздаваше хамлетовски години след смъртта на физическото си тяло.
„Слънчев бряг – код жълто“ бе първата ми среща с прозата на Любомир Николов, но определено няма да е последната. В разказите му има тази наблюдателност, която толкова харесвам, това търсене на различното в привидно банални ситуации и изваждането му на показ. Има това продължение стъпка-две напред на нещо реално и докъде може да доведе неговото развитие – тук идеята за живот след смъртта е обрисувана по два различни начина, но и двата разказа не са фантастични, те са логична стъпка напред в унисон със съществуващите технологии. С тия дилеми ще имаме работа или ние, или най-късно децата ни.
Сред действието има и чудесни пасажи, които препрочитах, ето два от тях, които чак седнах да си препиша:
… Има също и катапулт с ластици със светеща капсула. Има и витло, което завърта хората с умопомрачителна скорост. Зрителите си мислеха, Боже, какъв ужас, но летящите знаеха какво правят. Това бяха машини за терапия на хора, оплетени в мисли. За тези хора имаше надежда. При изстрелването първо политаше същността на човека, а натрупаният прах от стари мисли, неяснотите, страховете и двоуменията отскачаха после. Така, когато човек вече падаше, неяснотите в живота му, прахта от годините и ролите му летяха нагоре, а когато политаше отново, те падаха. Ако летящите успееха при приземяването да отскочат бързо от машината и да си тръгнат, то черните им мисли оставаха да се реят бездомни в небето и ятата гларуси ги изяждаха. Кълвяха ги още във въздуха. Гларусите затова са толкова зли.
–-
Четяла, без да се интересува от фабулата и героите – важни били изреченията и редът в тях. Не можело например току-тъй, на когото когато му хрумне, да товари изреченията с ненужни препинателни знаци, да слага точка и запетая не на място и да цепи неграмотно цяло и смислено изречение. На Йоланда препинателните знаци й изглеждали като подправки. Точка и запетая заедно й се виждали като чепка карамфил – не може да се слага карамфил там, където не може. Въпросителната била стипчив лимон, а удивителната – червена люта чушка, но от най-лютие. Ами кой подлютява всекидневните яденета. Слага ли се чили на каквото ти скимне. Презирала авторите за оплетените им мисли и още по-оплетен изказ. Как може, чудела се тя, да увъртат така безбожно и иначе свестни герои да говорят едно, да вършат друго и мине, не мине, да вземат да направят някое убийство, когато книгата забуксува. Буламачи, неспокосани гювечи и претоплени помии – това мислела тя за текстовете, които редактирала. Как може, роптаела, натоварвайки някого с действие, да го лишат от пълния му член. Ами така действащият веднага олеквал. Това е все едно да пратиш войник на бой, без да му дадеш хляб и чаша вино. Колкото по-безпомощна била в живота, толкова по-строга била пък текста. Връщала на издателя книгата редактирана и пречистена, с правилна пунктуация, в която някои мисли били като заключени с белезници. Злорадствала тайно и понякога, много рядко наистина, когато искала да си направи подарък, размествала някоя и друга запетая, променяща смисъла, но правеща изречението по-прегледно.
От същия автор
От същите жанрове
