Децата от сметището – реалност във Филипините – са обречени на вечно средбоклучие. Там са родени, там и ще умрат, ровейки се в чуждите отпадъци. Без мечти, без надежди – или с ограничени до намиране на нещо що-годе ценно сред отпадъците, което да осигури някое малко удоволствие.
Рафаел, Гардо и Плъха са децата от сметището, чийто живот се променя необратимо, когато намират ключ с изписан номер на него. Той отключва цяла една вселена – тази извън сметището. Вселена на диктаторство, на насилие, на смърт, на корупция и всички прилежащи атрибути на властта със сила. В този ключ е съсредоточена история, чието разплитане ще постави сметището под светлината на прожекторите, а тримата приятели в положението на герои на един много различен роман. Това просто не са забавните романи с деца-детективи като „Кале Детектива“ на Линдгрен или „Произшествие на тихата улица“ на Вежинов. Това е реалността на Мълиган и тя е всичко друго, но не и забавна.
Трите деца нямат и идея в какво се забъркват, но имат ясна и цинична представа за света, който иска да ги завлече в тинята си – която е по-мръсна от всички сметища на света, сбрани на едно място. Защото тинята отвътре е неизтриваема и хлапаците добре правят разлика между мръсните отвън и мръсните отвътре хора. На карта са заложени живота им, този на близките, на малкото външни хора, които се опитват да променят жестоката им действителност към добро, но самите те не съзнават колко по-зрели са децата от тях.
Не съм много наясно за кого е предназначена тази книга – тя нито е за деца, нито за възрастни, рее се някъде там помежду им. Самият мен не успя съвсем да ме грабне и я прочетох малко дистанцирано, основно заради препускането на действието с твърде голяма скорост, съсредоточено в случването на твърде много неща за кратък период от време. За сметка на това краят заличава това недоволство и е наистина възхитителен – простичък, логичен и на място.
Подобни малки бисери са от типа, които се намират в калта, в боклука – точно на сметището всъщност. От книгите с герои деца, които са далеч както от забавните детски книги (като „Пипи Дългото чорапче“), така и от янг адълт литературата (както добрата й форма в „Живият хаос“ на Нес, така и отчайващите като „Здрач“ и сие). Може би връзка може да има с „Крадецът на книги“ на Зюсак. Защото боли, когато четеш. Но продължаваш. Горчивата чаша е виртуална, но пак ти пресяда на гърлото. Пий до дъно.
От същите жанрове
