Единственото нещо, което ме интересува, е жената, но обърнете внимание, не казвам жените, а жената, женствеността. Големият мотив, голямата радост на живота ми беше любовта към жените и жената.
Любимият Ромен Гари. Човекът, за когото съм писал толкова пъти със страст в този блог – „Голям гальовник/Животът пред теб“, „Лейди Л.“, „Птиците идват да умрат в Перу“, „Бурята“, „Зарядът на душата“, „Сияние на жена“, „Лиричните клоуни“, „Терзанията на цар Соломон“, „Обещанието на зората“, „Нататък билетът не важи“… Писателят, чийто живот ме е изпълвал с възхищение и чиято смърт, макар и трагична, ми е някак разбираема на фона на всичко, което съм чел от него.
„Смисълът на моя живот“ е текстът на негово телевизионно интервю от 1980 г., в който той описва пространно живота си. Разбира се, за да го опознаете, по-редно е да прочетете изключителната „Обещанието на зората“, но и тук вкратце той проследява своето странно детство с майката, която обича само две неща – детето си и Франция, и която декларира убедеността си, че той ще бъде голям френски писател и дипломат, нещо, което се сбъдва сякаш по магия. Описва участието си във войната, онзи изключителен епизод с писмата от майка му, които го подкрепят в опасностите, и после кариерата си. Която започва в София, в България, ето какво казва:
„Първото преживяване беше в България, която по онова време беше едновременно комунистически режим и монархия. Имаше все още монархия, регентство, а властта беше в ръцете на Комунистическата партия, ръководена от легендарния Димитров, този, който се бе държал толкова смело на процеса за пожара в Райхстага, където бе сред основните обвиняеми. Беше вълнуващо и едновременно тъжно да гледаш прехода на една страна, на една държава от монархическа псевдодемокрация към тоталитарна диктатура от сталински тип, защото тогава сталинизмът беше в разгара си. Но аз изгубих там един приятел, чието име искам да спомена, Петков, който беше директор на Алианс франсез и който беше обесен, понеже такава беше сталинската мода по онова време, като враг на народа, последван впрочем и от един много виден комунистически деец, Костов, когото също обесиха.“
Тук ще вмъкна, че има една почти непозната книга, „Ромен Гари и френската дипломатическа поща“, която съдържа неговите доклади и донесения от този му период. Пак от него е трагикомичната случка, която той описва в „Смисълът на моя живот“ – среща се с красива българка, двамата имат романс, а сетне службите, към които се числи дамата, се опитват да го изнудват с компрометиращи снимки на акта. Гари твърди, че не се поддава, и примирен казва, че негативите на тези снимки със сигурност се пазят в някой архив на българското разузнаване – надявам се това да не е вярно, би било доста жалко.
Интервюто е до голяма степен фактологично и хронологично, няма много място за това, което Гари чувства и изпитва в заника на дните си, за смисъла, който е открил, но явна е тъгата по Джийн Сийбърг, голямата му кино любов. Мисля, че за всеки фен на автора тази малка книжка ще е удоволствие – за мен беше. И се надявам няколкото непреведени негови книги, споменати в текста, да излязат на български – дори да не са сред върховете на творчеството му, пак ще са по-добри от повечето книги, които се превеждат в наши дни.
