Свободата да се съмняваш е основополагащ в науката, а, мисля, и в други области. Тя е родена в битки. Водили са се сражения, за да имаш правото да се съмняваш и да бъдеш несигурен. Не бих желал да забравяме значението на тези битки и да загубим без бой нашите завоевания.
Когато преди две години излезе “Сигурно се шегувате, г-н Файнман”, еуфорията сред рационално мислещите хора в България беше разбираема – една толкова чакана книга най-сетне бе представена и на родния ни език. Тя проправи пътя към това малко книжле с огромна тежест – „Смисълът на всичко това“ е есенция на мислите на един велик учен и хуманист, който – както повечето такива – е почти непознат у нас. В три лекции, изнесени през април 1963 г. в университета „Вашингтон“, Файнман се разпростира над разбирането си за съвременния свят, глобалното противопоставяне между САЩ и СССР, науката и псевдонауката, първата от които променя света, а втората паразитира безпрепятствено върху невежеството и липсата на какъвто и да е скептицизъм към твърденията ѝ.
Извадих няколко интересни цитата от книгата, но силно препоръчвам да я прочетете, цялостната логика на мисълта на учения си заслужава да бъде проследена и осмислена.
Науката посвоему е ключ към рая, който отключва и портите на ада, а ние нямаме упътване коя врата коя е. Дали да изхвърлим ключа и да се лишим во веки векове от достъп до рая? Или да положим усилия, за да разберем кой е най-добрият начин да използваме този ключ? Това, разбира се, е много сериозен въпрос, но мисля, че никой няма да отрече ценността на ключа към рая.
Файнман прямо обяснява, че неразбирането на науката означава живеене в друго, изостанало време – а за отбелязване е, че са минали 60 години от тези лекции, в които технологично светът напредна толкова много, но по отношение на разбирането на науката и нейната роля дори има движение назад – креационистите и антиваксърите са само малка част от пейзажа на настъпващото войнствено невежество.
Следващият аспект на науката е нейното съдържание – направените вече открития. Това е урожаят. Това е златото. Това е въодушевлението, отплатата, която получаваш за дисциплинираното мислене и упоритата работа. Това не е работа, която вършиш с мисълта за евентуалното ѝ приложение. Вършиш я заради вълнението да откриваш. Вероятно усещането е познато на мнозина от вас. Но на онези, които не са го изпитвали, е почти невъзможно да предам в лекция този така важен аспект, тази най-вълнуваща част, истинската основа на науката. Не го ли разберете, ще пропуснете най-същественото. Не бихте могли да разберете науката и връзката ѝ с всичко останало, докато не разберете и не оцените най-голямото приключение на нашето време. Не принадлежите на съвремието, ако не схващате какво невероятно, необуздано и вълнуващо приключение е това.
Разбира се, важна част от книгата е посветена на противоборството между САЩ и СССР, като устройството и пропагандата на последните с основание се приравняват до религиозните крайности от тъмните векове на човешката история.
Като обърнем взор към най-мрачните епохи, неминуемо откриваме периоди, в които хората изповядват някаква вяра с абсолютна увереност и догматизъм. Те се приемат толкова на сериозно, че настояват и останалия свят да е съгласен с тях. След което вършат дела в пълен разрез със собствените си вярвания, само и само да докажат, че са на прав път.
По въпроса за неописуемия мащаб на Вселената, Файнман е лаконичен: „Църковният Бог не е достатъчно голям.“ Той се спира на сблъсъка между вярата и здравия разум, като признава, че не разбира как е възможно един честен учен да е едновременно религиозен и сериозен към предмета си на изследване. Но в моралната сфера той има ясно мнение:
Не мога да различа учените атеисти (не всички са такива) по поведението, тъй като аз съм един от тях. Не ги намирам за особено различни от вярващите колеги и ми се струва, че моралните нагласи, отношението към околните, човечността и т.н. не се различават при вярващите и невярващите. Мисля, че съществува някаква независимост на моралните и етичните възгледи от теорията за механиката на вселената.
Файнман смята, че науката трябва да не засяга изобщо моралната сфера, че с научни методи не могат да се изследват етични ценности. Интересно ми е какъв ли спор биха провели двамата със Сам Харис и теорията му, изложена в „Моралният пейзаж“. Той приема, че религиозната вяра може да е мощен двигател за един човек, но ако тя се опази от съмнениятата, които пък са неразделна и същностна част от научния подход към света:
Нямам отговор на този проблем – как да се поддържат истинските религиозни ценности като източник на сила и кураж за повечето хора и в същото време да не се изисква безпрекословна вяра в метафизичната система… Смятам, че не може да не се стигне до конфликт, щом се изисква абсолютна вяра в метафизични постулати. Същевременно не разбирам как може да се поддържа позитивната сила на религията да вдъхновява – при условие, че има съмнения. Проблемът е сериозен.
Коментирайки цензурата в СССР и намесата на партията в науката и изкуството, Файнман извежда накратко какво би било идеалното държавно управление:
Нито една власт няма право да взема решения относно правилността на научните принципи, нито пък да дава препоръки какво и как да бъде изследвано. Не е редно управляващите да определят естетическата стойност на художествени творби или да ограничават способите на литературното или художествено изразяване. Те не трябва да се произнасят по икономически, исторически, религиозни или философски доктрини. Задължението на управляващите спрямо гражданите е да поддържат свободата и да предоставят възможност на тези граждани да допринасят за развитието и прогреса на човечеството.
В последната си лекция Файнман се спира на проблема с псеводнауката, а като куриоз дава за пример една от най-разпространените шарлатанщини – астрологията и нейните самозвани разпространители астролозите:
Няма никакви доказателства за техните твърдения. Пълни глупости. Способен е да им вярва само човек, който няма ни най-малка представа за звездите, за света и нещата от живота.
Тази му част е в синхрон с тезите на Карл Сейгън от „Свят, населен с демони“, която също е сред задължителните за четене книги, редом с „Вярващият мозък“ на Майкъл Шърмър.
С две думи – „Смисълът на всичко това“ е от книгите, които трябва да присъстват в колкото се може повече библиотеки, както и да се нашарят солидно с отбелязани параграфи. Разбира се, формата на изказ – изнасяне на реч – налага опростяване на идеите и честа генерализация на сложни проблеми, но Файнман успява да предаде същността на разбиранията си. С някои от тезите му не съм съгласен – че науката трябва да абдикира от моралните тези и да ги остави на религията и философията – но това не ми пречи да продължавам да изпитвам възхищение към живота на този ренесансов по размаха на интересите си човек.