Смок пази къща в едно село по време на любов

Преди много години Стоян Николов-Торлака, лека му пръст, ми изпрати ръкописа на своя „Северозападен романъ“. Тогава работех за „Изток-Запад“, бях смазващо зает, но го зачетох бързо, зер тоя дзвер си беше пустиняк от класа. Книгата страшно ми хареса при цялата си ръбата абсурдност – просто един стихиен талант, който пишеше така, както си иска, и показваше Северозапада в целия му смайващ и непонятен за външни груб колорит. Но му отказах да я издадем – не вярвах, че ще се намерят и малко на брой читатели, които да се справят с тая особена проза, която криеше грижливо своите бисери само за местните, така си мислех. И сгреших. Какъвто си беше вироглав, Торлака реши да издава сам не само този си роман – но и всички следващи. И с присъщото си упорство ги направи своеобразни хитове, за което шапка му свалям. Северозападо влезе в книгите и немаше излазане, както бихме казали у нашио край. Няма как да не спомена „Живак“ на Димитър Живков, разбира се, а е факт, че и книгите на Лейди Гергана, които не съм имал удоволствието да чета (ще я виждам скоро, та малко да се понатегна!) са търсени и обичани. И след туй встъпление идваме до неподражаемата Ели Лозанова, която вече ме впечатли със своя сборник „Село на завой“, но не дважди и трижди, а хиляднижди ме впечатли с прекрасния си роман „Смок“, на който имам честта да съм отговорен редактор. Този път не направих грешката да я откажа – защото това е истинска, дишаща, изригнала от сърцето литература, която обитава едновременно подреденото и облагородено пространство на книжовния език и натуралната и пълна със смайващо красиви диворасляци градина на северозападния диалект. И една история като никоя друга, която същинската редакторка на книгата, Ганка Филиповска, определи простичко и категорично с красноречивото подзаглавие „Село по време на любов“. Аз исках да е „Столичанката от Наше село“ – но другото беше по-добро.

Та и най­-малката новина се възприема като сътресение, а най-­малкото сътресение се превръща в брожение и ескалира в размирици. Разбирай пристигат пред вас минимум две махали бабички – а както е известно, силата на северозападната бабичка е чутовна – и изтръгват всичката ти информация плюс обяснения под формата на писмен доклад със самопризнания. Щото според нашеселската бабичка по презумпция си виновен, вариант да си невинен до доказване на противното е напълно изключен.

Откакто прочетох тая книга преди месеци, не съм спрял да мисля за нея – едно на ръка, как да ви убедя да прочетете 600-страничен роман, и второ – как да се справя с всички, които след прочита ще ме тормозят за още книги от Ели? Защото това е роман, който те поглъща в себе си от първата си страница, от първото си чудесно изречение: „Скандала започнах аз – за огромно изумление на Филип.“ Този заслужен скандал повежда хорото, което ще отведе отраканата столичанка Изабел до Наше село, където тя се оказва привлечена неудържимо към красива, но изоставена къща. „Къщата със смоко“, както е позната в селото, защото местните твърдят, че особен смок, същи „горянин змей“, я охранява от лоши хора, а Изабел има нужда точно от такива да избяга, по-точно от двама мъже, които са си позволили да стъпчат душата ѝ с калните си обувки. Но да се заживее на село звучи лесно само в други романи – в този реалността е представена доста по-прямо и е причина за безброй комични ситуации – като непреклонната бабичка, която като мантра нарежда: „Ората разсадиа!“, докато не накара новата нашеселченка да се заеме да разсажда. А любовта, ще попитате? И тя е там, в съседния двор, където има цял-целеничък опак съсед (убав „да си откръшиш от него!“, както пише авторката), с който обаче нещата нито са прости, нито са лесни. Защото и Павел е същи Змей Горянин, крие доволно количество свои тайни и няма никакво намерение да се поддава лесно на чара на новодошлата, която очаква скоро да събере партакешите и да избяга обратно в големия град с писъци. За което причини се трупат доволно.

Когато Оня с калните ботуши се появи, аз бях толкова неподготвена, колкото ако се беше появил розов динозавър, който да ми заговори на санскрит.

За разлика от него, Наше село приема гражданката с отворени обятия и Изабел постепенно става Бела – ама тая трансформация от преоданка в местна трябва да се проследи в цялост. Защото пред нея стоят непосилни наглед задачи като да се научи да се грижи за къща, за градина („Откъде да знае жълтопаветното ми жалко същество, че си вкарва таралеж в гащите с тая градина“), да поддържа фотографския си занаят на ниво, да разбира някак какво ѝ говорят местните, а и да уважава порядките като ходенето в едно странно барче, дето се събират по-младите. Е, и да поддържа своя „Ситроен“ (именуван Дон Лимон) в изправност, за да ходи до града, като има нужда, и да се грижи за неизбежно появилия се котарак на име Котангенс. На Бела ѝ предстои да преоткрие много прекрасни обичаи и красиви традиции (като печенето на ракия, но и не само), да се научи да се грижи за лозе, да пали огън в камината (за да не е вече „неуметница“), а в крайна сметка да се окаже и създателка и неохотна организаторка на чудния кулинарен фестивал „Бабина душица“, който трябва да разшуми името на Наше село из целия свят. Защото връзките на Бела ще доведат света в това село – и от това ще изпълзят както най-важните тайни от нейното минало, така и свето ще бъде безмилостно напит и приютен така, както само в Северозапада умеят („Смятам, че Филип се напи само веднъж през тези три дни. Тази вечер. След това само поддържаше темпото. Не можа да изтрезнее, за да се натряска втори път“).

Ама у Наше село „Ората са сбръкани – както казва дедо Миал, – кой нема кво да праи, отоди да копа лозе“.

И може Бела да е забравила за София, но столицата не е забравила за нея – и двамата убавци от нейното минало решават да си я искат обратно, с което ще създадат още драми и проблеми, с които тя трябва да се справи – а Ели с много майсторство показва как се променя това ранено дълбоко в себе си момиче и как става по-опако от местните в умението да разкарва разни наглеци. А наглеци има и в селото, като един местен дерибей и иманяр, който ще се окаже по-голямо чудовище от представимото. Защото селото си има своите тъмни страни и те далеч не са някой случаен бой, в който всички се включват с голям ентусиазъм и безразличие на чия страна („С една дума удряш, когото докачиш“). Но от тия тъмни страни истината ще излезе наяве – а без нея и смоко не може да опази никого от злото.

„Смок“ е неочакван роман в крайно неопределим жанр. От една страна, си е откровено драматично-любовно-хумористичен, какъвто често е животът, от друга, за мен Ели Лозанова прави една тънка и елегантна пародия на така популярните в последните години романи на селска тематика. Защото животът в Наше село е показан в неговата реалистичност, а талантът на писателката проличава именно в това, че успява да покаже делника по лек и забавен начин, макар самият той да не е никак такъв. Забавлявах се от сърце със скиците в тая книга, очаквах с нетърпение да видя как любовната история ще се завърти (и да се изненадам как се отвърта пак и пак) и дали няма в един момент сладостта да вземе да нагарча. Не дочаках – романът, при все своята почти неприлична дължина, се чете бързо и с удоволствие, а диалектът според мен придава колорит, без да тежи – и все пак доволно количество думи са обяснени под линия, за да не изпуснете някой сочен лаф. Обичам книгите за Северозапада и съм щастлив, че и хората извън нашия край ги четат и приемат като свои, защото да си българин означава да сбираш в себе си толкова много разнообразни и красиви култури. И някои по-опаки като горепосочената, де.

Знам, че като отговорен редактор на романа не може да ми се има вяра, но честно, исках да ви го препоръчам още като едва-що го бях преполовил, далеч преди да се срещна с Ели, да сме подписали договор, да сме поели на това книжно приключение – и съм благодарен и на нея, и на Ганка, и на коректорката Ния, и особено на Дамян Дамянов, който сътвори тази неподражаема корица, не знам колко дни малко по малко изрязваше Наше село в хартиения смок, който се вие по корицата. Гордея се с тая книга – и вярвам, че ще открие много читатели. И после ще имаме привилегията да четем още книги от Ели Лозанова, защото рядък е този талант да се пише стихийно, от душа.