
Рядко се среща книга с такива първо и последно изречение – и двете те вадят от релси и ако първото те повежда към дерайлирала реалност, то последното забива финалния пирон в дълго сковаван ковчег – такъв, в който майсторът обича да ляга и да разказва разни неща за мъртвите, които ще бъдат положени в тях. „Смола“ на Ане Рил е още едно скандинавско спускане в бездната на човешкото помрачение, още една история за постепенното преминаване на леко дистанцирания, но все пак здрав разум в откровено безумие – и как изолираността на малък остров встрани от човешкото море позволява то да остане крито много дълго време.
В същината си това е история за едно момче и едно момиче – само дето момчето е баща на момичето, просто собственото му пропадане в заешката дупка започва още като е дете. Рил ни разказва нещо като приказка, която дори би могла да бъде привлекателна, ако още от самото начало авторката не задава ориентир, че нещата ще се вмрачават силно. Едно семейство е поставило прегради между себе си и света – и ако до един момент те са природни дадености, то малко по малко стават съвсем реални човешки капани. И това момче, Йенс, което следва баща си, учи се на занаята му, слуша историите му за балсамирани в смола египетски деца, готви се да го наследи и заема мястото му с готовност, след като брат му избягва, постепенно расте. Отношенията с майка му са основната тъкан на книгата, и ще се повторя, но това си проличава от убийственото – буквално – първото изречение. Порасналият Йенс открива любовта, но скоро след това ще се срещне и със загубата – и оттам насетне вече пътят в ума му ще е само надолу. А малката Лив, неговата дъщеря, привидният фокус на книгата, ще се окаже неволна жертва на всичко това – тя може само да догажда какво се случва около ѝ, защото всичко, което знае, го е научила от баща си, който все повече се изолира от света, хората и здравия разум, и от майка си, която също пропада в своя собствена изкривена реалност. Бащата успява да излъже властите, че дъщеря му е загинала при инцидент с лодка, за да не позволи нищо да излиза от затворения свят, който си е създал, и който постепенно започва да се пълни с ненужни вещи – а нужното на това странно семейство може да бъде откраднато, което е и основното занимание на Лив. Тя участва в света на хората само като крадлива сянка в нощта, като нещо, което идва от нищото и се връща пак там, като привидение – и като измислица от приказка.
„Смола“ е роман-метафора за уловеното в капан съзнание – което като насекомо бива запазено наглед навеки. Три поколения под един покрив деградират бавно, без никой да разбере – Рил с разбиране обрисува скандинавското отчуждение и нежеланието да се бъркаш в чуждите работи. Всеки от героите може да бъде разбран в това, което мисли – и отчасти в това, което върши, но малките стъпки по сипея надолу постепенно отключват лавина от последствия. Мога да направя аналогия с други романи за семейства, които избират да изолират децата си от света и от това произтичат трагични събития (например “Момиче А” на Абигейл Дийн), но точно тази книга има особена и самобитна атмосфера – през цялото време и най-абсурдното деяние изглежда някак нормално и приемливо, някак притежаващо собствена логика, към която обикновеният свят няма право на претенции.
Роман за човешката невинност в крайна сметка – и как тя може да превърне рая в ад.