Добър принцип е, че колкото и книги да си помъкнал със себе си, най-сладко е да откраднеш нечия чужда на плажа. И тъй като този път селекцията ми не бе на обичайното ниво, реших да разнообразя с попаднала ми кримка на кралицата на жанра – Агата Кристи, от която досега бях чел май само „Десет малки негърчета“ в едно старо издание и толкоз. Та хванах „Смърт край Нил“, очарован от едрия шрифт, и докато се усетя, книгата свърши – стремително действие и много, много диалози са две съставки, които няма как да не оценя подобаващо… с достатъчно бира.
Няма да седна да ви преразказвам действието, разбира се. Всъщност беше ми интересно как ще интерпретира времето си Кристи, това е роман, писан в навечерието на Втората световна война, но политическата линия бе тънка, само в диренето на незнайна опасна личност, един от пътниците на злощастния кораб, на който се сипят трупове и още повече подозрения. Също както в романите на П. Г. Удхаус, и тук е вплетено силно иронизиране на аристократите и отчаяния им стремеж към още и още забавления, с които да разсеят скуката, а първата ми среща с Еркюл Поаро бе занимателна – и не, не познах убиеца, изпипана работа беше цялото шоу, останах доста доволен как заплетения възел бе елегантно развързан и всичко си отиде на мястото. И как първият труп се появи чак около стотната страница, приятно разнообразие от съвременните трилъри, които неотклонно започват с жертва още по първите страници, за да приковат разглезеното читателско внимание.
Не планирам сега да се втурна да изчитам десетките романи на Кристи, но няма да откажа още някой попаднал ми случайно със сигурност – макар криминалният жанр в класическия си формат да не ми е особена слабост, бе истинско удоволствие това отклонение от обичайния ми избор.
От същия автор
От същия жанр
