След „Тесният път към далечния север“ се завръщаме 20 години назад в писането на Ричард Фланаган – „Смъртта на речния водач“ излиза през 1994 г., но е от романите, неподвластни на времето, защото до голяма степен са обърнати към миналото. За първата написах, че е „пространно осмисляне на живота и историята, с акцент на тяхната преходност и неизбежна суета“ и същото може да се каже и за този роман, съчетано отново с плътното, разлато писане, наситената съзерцателност, меланхоличност и много редки пробиви на слънцето през облаците.
Един мъж е под водата. Той е опитен речен водач, който е поел случайно един курс много години след като се е отказал от този неблагодарен занаят, изпълнен с природни предизвикателства и дразнещи туристи. Направени са грешки, за които той ще плати най-високата цена. И в миговете до смъртта пред очите му се изнизва не само неговият живот, но и този на неговите родители и предци – и в тяхните преживелици се оглежда Тасмания с нейната причудлива история, мрачно каторжническо ДНК и пълно отхвърляне на местното население. Фланаган отново маневрира уверено между различни течения, прехвърля ни през времена и през различни погледи, успоредно описва и далечното, и близкото минало, и настоящето – а там, в непосредственото бъдно един мъж се дави пред очите на безпомощните свидетели.
Трудно могат да се извадят акценти от книгата, всичко е оплетено в едно кълбо, от което дръпнеш ли едно – разплиташ в друго и в крайна сметка всичко. Аляж Козини, речният водач, е дете на родители, които се срещат сред антагонистична и настръхнала предвоенна Европа, сетне е пренесен през половината свят до родината на баща си, намира любовта, губи дете, губи любовта, намира я после отново само за да се сбогува с нея. Пътем работи какво ли не, трупа печална мъдрост и примиреност – а най-хубавото в живота му е свързано все с други хора и спомените му за тях – които щедро се нижат пред очите му в последните му мигове.
С него един клон от дървото изсъхва окончателно – клон, в който се смесва кръвта на човечеството. Защото в картините пред очите му той вижда и предците си от местното население, и стоварилите се пришълци от Стария свят, и техните наследници, които пускат корени и създават своя собствена връзка с тая земя, толкова различна от родната им. И точно с почит за тая земя пише Фланаган, защото „Смъртта на речния водач“ е и химн на възхвала на една могъща река – Франклин, на нейните брегове и бурни течения, на растенията и животните… това е начинът тази екзотична далечност да стане близка на хора, които едва ли някога ще я зърнат. Още един мост, прокаран от литературата там, където истински не може да бъде съграден.
„Смъртта на речния водач“ рядко ще ви носи бързо и дръзко напред, почти цялото движение е мудно, меланхолично и много съзерцателно. Обърнато е повече навътре, към осмисляне на контактите човек – природа тогава, когато човек – човек са изчерпани и лишени от смисъл.
От същия автор
От същите жанрове
