И този път Живко Петров успя да ме грабне с оригинална корица, инак едва ли бих посегнал към „Смъртта на русалката“ на екипа Рюдел и Казински, зад който се крият цели трима автори: Томас Рюдел, Андерс Кларлунд и Яков Вайнрайх. И макар такъв тип колаборации да ме изпълват със съмнения, в случая се е получило, текстът е хомогенен и държи интереса като приказка – не само заради личността на Ханс Кристан Андерсен, а цялостната обстановка на Копенхаген в средата на XIX век е като извадена от измислена история, не е толкова типичен исторически роман с уклон към детайлите.
Историята се заплита около посещенията на Андерсен при красива проститутка. Но той не е там, за да прави с нея това, което се очаква, точно обратното, просто обича да прави изрезки от цветна хартия, а момичето е моделът, който го вдъхновява. При напускането на стаята ѝ обаче е забелязан, а когато тя е открита жестоко убита и обезобразена, е посочен като извършител на жестокото деяние. Градът и жителите му шумно искат възмездие, а само връзките на бъдещия писател го спасяват от бърза присъда и смъртна присъда – той получава кратка отсрочка, за да докаже своята невинност. Странно? Да, но защо не?
За тази цел трябва да се съюзи с най-близката приятелка на жертвата, която именно го е набедила, а това не е лесно, както и да влезе в живота на хора като нея и като детето на убитото момиче – живеещите в социалните низини, мизерстващите и онеправданите. Същевременно разследването на жестокото, дори гротескно убийство, ги отвеждат и до кралския дворец, където откриват не по-малко кал и гадости от тези в най-тъмните и мрачни улички. Търсенията на неохотните партньори стигат до ужасяващи преживелици, включително плуване в истинско езеро от лайна, за да открията какво всъщност се случва. А зловещата и силно дегизирана истина бавно започва да се оформя, преди да вземе неочакван обрат – а тримата автори умело вплитат мотиви от бъдещите приказки на Андерсен, с които всички сме расли и които обичаме.
Както споменах, „Смъртта на русалката“ не е типичен исторически роман, авторите не търсят толкова достоверност, макар да отделят много място на описанието на Копенхаген от периода, живота и на аристократите, и на обикновените хора, едно разделено общество, което не може да просъществува сред предстоящите огромни промени в света. Приказната нишка е осезаема, свързана не само с препратките към приказките на великия детски писател, но и на цялостната атмосфера, на героите и техните тайни, и на желанията за промяна, в която откриваме мечтите на викториански автори от епохата като Мари Шели, По, Жул Верн, Хърбърт Уелс и много други, а в по-ново време ми напомни за “Творецът на ангели” на Стефан Брайс.
От същия жанр
