Завърши една ера. През март 2011 г. получих от „Артлайн Студиос“ първата книга от поредицата за Скълдъгъри Плезънт, тогава се запознахме и с дизайнера Стоян Атанасов, с когото станахме приятели и до днес правим чудесни неща заедно. Тогава си помислих, че книжката изглежда готино с оранжевия си лак по страниците, прочетох я бързо и се забавлявах, без да се впечатля особено. После обаче дойдоха и продълженията… неусетно се оказах впримчен във вмрачаваща се и все по-сложна магическа реалност, в която смехът и забавата постепенно отстъпиха място на отчаянието и битката на живот и смърт. Както съм писал и в други ревюта за книги от поредицата, Дерек Ланди разви героите си и техния свят далеч отвъд безобидно забавление за тийнове, на моменти преминаваше в откровен хорър, а дилемите пред героите му се усложняваха книга след книга, докато те губеха близки, приятели и съюзници. В осмата част – „Последната битка на Мъртъвците“ – почвата под краката на „добрите“ просто изчезна и наивното някога момиче Стефани, превърнала се във войнствената Валкирия Каин, се предаде и загуби същността си. Но няма да преразказвам излишно, феновете на поредицата знаят за какво говоря, а другите – имат да прочетат доооста, за да стигнат дотук 🙂
„Смъртта на светлината“ е абсурдна книга. Ако не бях толкова запален фен, щях да кажа, че Дерек Ланди яко е оплел конците, защото действието тече накъсано и хаотично, от битка на битка, авторът мести реалностите както му дойде, а Даркесата сменя тела по-бързо от носни кърпички, нещо, което откровено става нелепо в един момент. ОБАЧЕ. Аз съм фен – и всеки, стигнал до деветата книга, ще да е фен – и критичността ми е сведена до възможния минимум. И макар на едно ниво да съзнавах колко объркващо и неясно е всичко случващо се – особено с намесването на другата реалност, дето властва Меволент и съответно куп вече мъртви герои са си от живи по-живи – то основно се забавлявах, оставяйки Ланди да напомни за всичко вече случило се.
Мисля, че това е в основата на „Смъртта на светлината“ – опит за кратка (да, знам, над 600 страници е книгата – и все пак!) ретроспекция на предните осем тома, на основните герои в тях, които по един или друг начин застрашаваха света и бяха сломени от Скълдъгъри Плезънт и Валкирия Каин, на отдаване на почит към всички загинали, добри и лоши, на даване на последен шанс за изява на всеки, който заслужено е получил своите пет минутки слава по страниците. Защото ако хвърлим поглед назад, много от приключенията бяха относително самостойни, особено след като с Безликите богове се приключи още в първите томове, а на преден план се изявиха основно борбите за власт вътре в магьоснческото съсловие – на отгласите от някогашната голяма война и страхотиите, вършени през нея.
Обратите са средно на всеки петдесет страници, докато действието неумолимо се носи към онова пророчество, което се появи преди няколко тома и предопредели посоката на действието – там, където светът е в руини, а Даркесата убива всичко и всички с лекота. Някогашните врагове се съюзяват, за да я спрат, други се опитват да ѝ помогнат, а Ланди не помага хич, като добавя още една линия с неясна времева принадлежност, която разкъсва основното действие и до последно се чудех какво, аджеба, се случва там, че и защо – в крайна сметка разбрах и приех решението му, макар да ме ядосваше по протежение на книгата. Краят е добър, имаше си изненада, имаше си и облекчение, най-важното, имаше най-сетне малко смях, защото той определено е малко по тия страници.
Дерек Ланди се извисява до нивото на Дж. Р. Р. Мартин в безчувствеността към някои от героите си – това се чудя още дали е хубаво, или не. Отражението на Валкирия ми беше станало много симпатично, а нейната драма беше по-сложна от на повечето герои (е, не като на Скълдъгъри с криещото се в него зло), не мисля, че заслужаваше това, което ѝ се случи, но нейсе, според мен авторът просто разчисти пътя на Валкирия, за да може да канализира поне малко разфокусираното действие.
С това казвам „довиждане“ на любима поредица. Не знам дали някога ще я препрочета цялата – подарих преди време на едно дете първите 4-5 книги и още не съм си ги купил пак – но последните томове определено ще си ги запазя и ще ги имам предвид. Може би Ланди някога ще се върне към тази реалност, може би ще поеме в друга посока – все ми е тая, искам да чета още от него.
