Зимата идва. Но тая ще е от вечните. Планетата Ворлорн е скитник без собствено слънце, която милионолетия лети през тъмното, студено космично пространство. За кратко обаче е под светлината на прожекторите – в най-буквалния смисъл. За няколко десетилетия тя се оказва в удобна близост до сложна конфигурация от слънца, които ѝ дават живителната си топлина и светлина. Човешката цивилизация от бъдещето се е разселила из галактиката, разделила се е на безброй различни общества, а една регионална част от тях решават да направят политическо шоу, като превърнат тая странстваща планета в мимолетно място за забавление. Тераформирането е трудно и безсмислено, но това е идеята – да се направи бляскав разточителен жест, който символично да покаже колко са богати и независими; и че могат да се мерят с по-старите колонии и дори със Старата Земя. Ворлорн оживява за няколко десетилетия, време на забавления и веселби. После обаче идва студът, а смъртта на всичко е на хоризонта. В небето почти не са останали звезди.
Всичко горе е описано в пролог, който четох три пъти и пак не разбрах съвсем, но с развитието на книгата нещата си дойдоха на мястото. „Смъртта на светлината“ на Джордж Р. Р. Мартин е фантастика от едни други времена, но ми хареса с меланхоличната си атмосфера, имаше нещо бредбърианско в тия притихнали градове, особено в единия, оформен така, че вятърът да свири неспирно тъжна мелодия. Разбира се, докато четях, постоянно правех някакви глупави паралели с „Песен за огън и лед“, но съм наясно колко нелепи и субективни са, затова няма да споменавам тези ми хрумки. Всъщност основната връзка в главата ми бе с поредицата „Демонски цикъл“ на Питър В. Брет, до голяма степен заради сблъсъка на различни култури, едната от които силно патриархална, до степен жените да са поделени между двама мъже, обединени в нещо по-висше от братска връзка. Иначе клановото деление е типично – типичната за Ворлорн култура (приходяща от друг свят и временна, разбира се, макар това да не се усеща в стремежа на мухлясалите консервативни фанатици да опазят завинаги чистотата на традициите си) е изключително ориентирана към мъже, обединени от безусловна вярност помежду си и към рода си, като едни се стремят към вписване в галактическите порядки, а другите – в опазване на дивашки обичаи, сред които лов на хора, набеждавани за удобство за нечовеци.
Самата история, която се развива на величавия фон на тая обречена планета (ненормална връзка ще направя, но поне някой ще се сети – помните ли огнената планета от сериала „Shadow Raiders“, която нямаше шанс да избяга от планетата на Звяра?!), е посветена на една също толкова обречена любов. Дърк т’Лариен е призован на Ворлорн от своя някогашна любов, която не е могъл да забрави. Когато пристига, я заварва поделена между двама мъже в ролята на нещо средно между съпруга и наложница, но нюансите на положението ѝ са доста по-сложни (и необясними със земни понятия, Мартин остава достатъчно място за тълкуване на особените порядки, това ми допада). Разкъсван между гордост и страх, Дърк е същи слон в стъкларски магазин и скоро се оказва ябълката на раздора между два от планетарните кланове – следват бясни гонитби, убийства, разрушения, предателства и обрати, типични за приключенската фантастика.
„Смъртта на светлината“ си струва четенето, особено ако освободите главата си от очаквания, свързани с по-късните творби на Мартин. Ворлорн, неговата история, културите, които се сблъскват на него, са доста сложни за типичната фантастика, и това е чудесно – само тия отчайващо дълги имена в началото просто ми скъсаха нервите, но се свиква. Допадна ми фонът, на който се развива действието, очаквах през цялото време да има някакъв завой в посока спасение на тая обречена планета, но дали такъв има – сами ще разберете, няма да съсипвам четенето.
Още два текста открих за книгата – при „Tanstaafl“ и в „Приумици“.
