От сърцето на Странджа идва заплаха за софийските магьосници

Няма нищо по-силно от един магьосник и нищо по-безобидно от няколко.

Учител Налъмов

  Препрочетох си ревюто за „Софийски магьосници“, писано преди цяла вечност – месец май 2017 г. Спомних си емоцията на ония дни, когато влязох в една от най-добрите ми серии от поредни книги, които постигат успех (разбирай нови и нови тиражи) – тогава излязоха и „Мозъкът“ на Дейвид Игълман, и „И дъхът стана въздух“ на Пол Каланити, и „Моят начин“ на Йохан Кройф, и „Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност“ на Вили Лилков и Христо Христов, и „Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ на Бенджамин Алире Саенц, и, да, там беше и се отличаваше първият роман на Мартин Колев, но още не го знаех. В текста си споменавам, че първият тираж се продава неочаквано добре, но нямаше как да знам, че след седмица-две ще е приключил, едни премерени и безрискови 1000 копия бяха вече при читателите си, а очаквах да ни стигнат до Коледа – бе се надигнала вълна, която продължава до днес.

   При излизането на продължението – „Софийски магьосници. В сърцето на Странджа“, бях готов да напиша този текст, но реших да оставя другите да говорят, толкова сигурен бях в това, което бяха свършили Мартин и неговата внимателна редакторка Ганка Филиповска. И бях прав. Нямаше нужда изрично да препоръчвам книгата – тя сама пое по пътя на първата част и заедно показаха, че тази поредица има бъдеще. Но сега, през дългото лято, ми се иска и да си кажа и аз думите, които досега таях. Просто защото Мартин го заслужава – и да му благодаря още веднъж за доверието към нашия екип. С малко автори съм постигал такава хармония във взаимните очаквания и изпълнението им.

Вътрешна София изглеждаше едновременно познато и различно. Видя как НДК светеше в тъмното като древен космически кораб, а „Александър Невски“ създаваше илюзията за няколко поникнали един от друг храма. Видя Президентството и Народното събрание, които светеха призрачно като празни макети на сгради. Спря поглед на жълтите павета и безчетните улички, които под светлината на лампите течаха като реки от злато. Съзря подлези и изоставени заводи, товарни влакове и строителни кранове, примигващи в мрака като гигантски насекоми. Видя самотната телевизионна кула на Копитото, десетките безлични билбордове и стотиците стари реклами по покривите на панелките.

Издигна се високо и градът се превърна в езеро от ярки светлини. Над Витоша се спусна жълтеникав смог, а над центъра избухнаха фойерверки. Уличните светлини разказваха различни истории: яркооранжеви, приглушено розови, сънено охрени… Бриян се опита да обхване всичко с поглед и устните му се извиха в усмивка.

От тази височина София изглеждаше огромна, по-красива и по-лесна за обичане.

   Когато започнах да чета книгата, си припомних една предълга нинджа поредица на Ерик Лустбадер, която в началото ме грабна силно, но после осакатеният главен герой ме отблъсна, бях млад и само силата и победата над злото ме интересуваше. Та в това продължение Бриян е точно в това положение – жестоко наранен от битката на финала на първата част, лишен от амулет и възможност да прави сериозни заклинания, той е едновременно най-известният, но и най-нещастният магьосник в София. А градът сякаш се е притаил след бурните събития от първата книга и примирието между зорниците и здрачниците. Лятото е притиснало всичко в горещата си прегръдка (чисто фентъзи на фона на лятото в истинската София), а нова опасност се промъква и се готви да сее разруха.

  В това продължение има толкова неща – гневен змей лети из София, караконджули нахлуват в градинката на „Кристал“, самодиви танцуват, нестинарки извършват своето огнено свещенодействие – а Бриян открива сродна душа в две красиви очи. И макар неговият наставник да е изчезнал, той трябва да даде отпор на новата заплаха. В сънищата му се появява пак и пак една врата, която се крие в една от най-важните сгради в столицата – и води в посока, от която може и да няма връщане. А там се крият толкова тайни, които разкриват нови и нови пластове в историята. И само се чудя дали Мартин ги е имал предвид отнапред.

   В „Софийски магьосници. В сърцето на Странджа“ Мартин Колев е по-овладян и премерен. Вече знае, че това, което пише, има стойност за ужасно много хора, и знае, че очакванията са големи, но личи, че му харесва това предизвикателство. Продължава да разкрива нови детайли своя свят и неговата магьосническа система, като въвежда още елементи от българския фолклор. Показва, че има търпението да развие своя герой и всички около него – нямам идея колко книги се въртят в главата му, но мога да съм доста сигурен, че ще са добри. Същевремнно той умело успя да подкладе дори собствените ми очаквания с последната си страница и категорично отказва да ми каже и думичка какво ще се случва натам – ей това вече не мога да му го простя.

   И за финал искам да благодаря на двама души. Първо на Исмаил Инджеоглу – неговият талант има съществен принос за успеха и на двете книги. Третата да е бяла, как мислиш, Исмо? :Р И на Темз Арабаджиева, която организира и двете бляскави премиери със стотици читатели и изумителни гости. Тя има огромен принос в магията, която се вихри около тая поредица, и можем да ѝ простим, че е чистокръвна здрачница.