“Соло” на Рана Дасгупта те усамотява в себе си

Забравете за “Токио: Отменен”. Това не ще да е онзи Рана Дасгупта. Не сте я чели? Сериозно? А какво чакате? А, за “Соло” ли говорехме? Ок. Това е една съвсем друга бира. Съвсем друга.

“Соло” е невъзможна книга. Тя не може да бъде написана. Безкрайно сериозен съм. Виждали сте я по книжарниците? Заблуждавате се, това е илюзия на сетивата ви. Няма как англичанин от индийски произход да седне и да напише историята на българина с немско име Улрих. Няма как млад 30-годишен писател с едва втората си книга да пише роман от името на над 90-годишен сляп старец, живещ “живота” на български пенсионер без нито един близък. Сега съчетайте двете “няма как”. Е, поставени така, бихте ли повярвали, че такъв роман съществува? Аз не бих. Но да, “Соло” е в ръцете ми и трябва да се доверя на сетивата си, че я има.

Първа сцена. Улрих – българин, израсъл под сянката на властния си баща, поклоник на германската култура. Видял царщината, видял убийствата на свои приятели с леви уклони. Оцелял и през комунизма, въпреки съмнителния си произход, учението в Берлин и желанието да се занимава с наука. Доживял прехода. И затънал в него. Соло.

Втора сцена. Борис и неговата цигулка. И бащата, който не понася музиката. И заселването сред немузикалната атмосфера на изоставен завод. Соло.

Трета сцена. Катуна и загубата на соцбогатството. Среща с престъпния свят на постсоциалистическа Грузия. Издигане до върха и сриване от него. Откриване на любовта и загубата й. Брат й Иракли. Америка. Соло.

Четвърта сцена. Пластик – световната звезда и откривател на звезди. Правителствена поръчка да открие български изпълнител за музикалния небосклон. Открива един завод и една цигулка. Още не знае, че е соло.

Пета сцена. САЩ. Катуна. Иракли. Борис. Пластик. Улрих. Музика. Богатство. Страсти. Секс. Всеки е соло.

Шеста сцена. Хаос. Солови изпълнения. Смърт.

Още за книгата в “Е-вестник” и двукратно в “Аз чета” – тук и тук. Надявам се още хора да се престрашат и пишат за тази книга – има толкова много за вадене от нея, че просто няма накъде.

––-

P.S. Книгата ми бе подарена преди доста време от художника на корицата Райчо Станев, безкрайна благодарност за жеста. Почти не го познавам, но тази корица (и на “Токио: Отменен”, да речем) доказват защо издателствата имат нужда от творци за кориците си. Поздравления за “Жанет 45”, че осъзнават добре това.