Да пълниш кладенци със сълзи

  Три дни поред излизах слънчев от вкъщи и малко по-късно влизах в офиса вмрачен и сериозен. Три дни поред прекрасното време навън воюваше с разказите в „Сонет 130“ на Ганка Филиповка и губеше. И това ми харесваше – този сборник е в конфронтация с всичко насилено позитивно, което се трупа около ни. Той е обратното на магическия реализъм. В него реалността е в пълния си хищен блясък, в цялата си стихийна драма, в една сладка, прекрасно написана болка, която сърцето безпогрешно чете. Сборник, над който ще бъдат проляти безброй сълзи и не е срамно, че и аз добавих няколко към тези бъдни кладенци от прочистени души – разказът „Ножче за педикюр“ е нищо по-малко от шедьовър със смазващ край, отвъд който няма какво повече да се каже, само чистата емоция стои оголена. А кръвта си шурти.

   Дебютът на Ганка Филиповска е бляскав, но с онзи приглушен блясък на старо злато – като древна, очукана от вековете чаша, давила мъката на мнозина. Историите в сборника са смайващо реалистични и май е доста вероятно да са точно такива, животът е изобретателен в начините да мъчи своите подопечни. Изневери, угаснала любов, омраза и безразличие – на пръсти се броят разказите, в края на които има светъл лъч, има усещане, че може би следващият ден ще е по-хубав от калното настояще. Всички други са безмилостни, истински и непоколебими в това, което искат да кажат – че колкото и да си фантазираме в розово, все пак сме приковани към тая земя и трябва да понесем теглото си. Не, не казвам отреденото тегло или нещо подобно, тая утеха, че всичко се случва по причина, като наказание или пък изпитание от жестокосърдечен бог – реалността се гради въз основа на използвани или не възможности, на решения, взети в точен или погрешен момент… или на ненавременен отказ да прозреш как сам копаеш гроба за студеното си, вкочанено тяло. Героите на Ганка Филиповска живеят около нас – ние сме нейни герои в най-тежките си моменти.

    Съмнявам се ,че „Сонет 130“ може да привлече неизкушения читател с името или корицата си – но мисля, че от ръка на ръка, от сълза на сълза те ще стигнат до много хора. И от това те ще станат повече човеци – виждайки тези осакатени съдби, тези погромени животи, тези пропиляни възможности за щастие може би ще бъдат спестени други ненавременни драми зад прозорците на безличните жилищни блокове. Това е прекрасна литература, която удовлетворява нужди, които понякога ни е срам да си признаем, че имаме – от преживяването на истинска, неподправена и чиста емоция. Всеки от тези разкази е малка смърт, която си заслужава умирането.

   Благодаря на Милена Ташева за поредната прекрасна препоръка – вижте нейното ревю за книгата в „Аз чета“, а още един убедителен глас в полза на сборника има в „Изгубени в прехода“.